Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
„Почти всички образи в новата американска готика са нарцистични натури… безпомощни фигури, чиято единствена реалност са собствените им проблеми.“
Ако премерим Елинор по това описание, откриваме, че то й пасва идеално. Тя е маниакално обсебена от своята личност и за нея Хил Хаус се явява огромно чудовищно огледало, отразяващото обратно собственото й изкривено лице. Тя е жена, дълбоко ограничена от семейния си живот и начина, по който е била отгледана. Докато се намираме в ума й (а това е през повечето време, с изключение на първата и последната глава), няма как да не се сетим за онзи стар ориенталски обичай за пристягане краката на децата. Само дето в случая на Елинор не краката й са били вързани, а онази част от ума й, която може да й позволи за води някакъв самостоятелен живот.
Линемая Фрийдман пише:
Описанието на Елинор е едно от най-добрите в работата на мис Джаксън. Отстъпва само на героя Мерикат от по-късния й роман „Винаги сме живели в замъка“. Личността на Елинор има много страни — тя може да е жизнерадостна, очарователна и забавна, когато се чувства желана. Тя е щедра и готова да се раздава. В същото време тя ненавижда егоизма на Тео и е готова да я обвини, че върти номера, когато откриват знака на стената. Години наред Елинор е била изпълнена с чувство на безпомощност и омраза: тя е намразила майка си, а по-късно сестра си и зет си, задето се възползват от нейната податлива, пасивна природа. Мъчи се да се отърве от вината, която изпитва за смъртта на майка си.
Макар читателят да научава доста за нея, тя си остава загадка. Загадъчността й произтича от нейното непостоянство и емоционалните и умствени промени, които е трудно да се възприемат. Тя изпитва несигурност, затова на връзките й с останалите хора, а и на връзката й с къщата липсва стабилност. Тя усеща неустоимата привличаща сила на духовете и жадува да им се отдаде. Когато решава, че няма да напусне Хил Хаус, човек може единствено да предположи, че е изгубила ума си138.
Хил Хаус е микрокосмосът, където се сблъскват универсалните сили. В своя анализ на „Слънчевият часовник“ (публикувана през 1958 г., година преди „Свърталище на духове“) Джон Дж. Парк говори за: „Пътуването… опитът да се измъкнеш… да избягаш от задушаващия авторитаризъм…“
Тъкмо това е мястото, където започва личното пътуване на Елинор, а също и поводът за пътуването. Тя е плаха, затворена и податлива на чужди влияния. Елинор се самообвинява за смъртта на майка си, като смята, че не се е грижила достатъчно добре за нея и едва ли не я е убила. Останала е твърдо под властта на омъжената си сестра и още в началото на книгата ставаме свидетели на разгорещен спор дали Елинор изобщо ще получи разрешение да отиде в Хил Хаус. А между другото, Елинор, която е на тридесет и две години, има навика да се представя за две години по-възрастна.
В крайна сметка тя успява да се измъкне, като едва ли не открадва колата, купена с нейна помощ. Веднъж измъкнала се от своята тъмница, Елинор се опитва да избяга от онзи „задушаващ авторитаризъм“, както го нарича Парк. Пътуването ще я отведе до Хил Хаус и както самата Елинор все по-трепетно си напомня в хода на историята: „пътуванията приключват с любовни срещи“.
Нейният нарцисизъм вероятно проличава най-ярко чрез една нейна фантазия по пътя към Хил Хаус. Тя спира колата, изпълнена с „изумление и почуда“, при вида на порутена стара каменна порта насред дълга редица олеандри. Елинор си припомня, че олеандрите са отровни, а после мислите й продължават така:
Дали, ако изляза от колата, ако мина през разрушената порта и навляза сред магическите олеандри, няма да открия, че съм попаднала на приказно място, защитено чрез тази отровна преграда от очите на минувачите? Веднъж щом пристъпя между омагьосаните портални колони, дали ще се озова отвъд бариерата, разкъсала заклинанието? Дали ще се намеря в омайна градина с фонтани и ниски пейки, с рози, обрасли по клоните на дърветата? И дали ще открия пътека, обсипана може би с рубини и смарагди, достойна за леките стъпки на кралска дъщеря, която ще ме отведе точно до онова кътче, попаднало под заклинанието? Дали ще изкача каменните стъпки, покрай бдящи каменни лъвове, за да вляза в двор със скокливи фонтани, където кралицата, хлипайки, чака принцесата да се върне…
… И ще живеем щастливи завинаги.
Дълбочината на тази внезапна фантазия има за цел да ни удиви и успява. Тя е признак на личност, за която фантазиите са се превърнали в начин на живот. А това, което се случва на Елинор в Хил Хаус, смущаващо се приближава до нейния фантастичен сън наяве. Тя може би дори успява да „заживее щастлива завинаги“, макар да се съмнявам, че Шърли Джаксън би се съгласила. Преди всичко този откъс показва стряскащата, вероятно безумна дълбочина на нарцисизма на Елинор. В главата й постоянно се прожектират някакви любителски филми, в които тя е главната героиня и основната движеща сила — в пълна противоположност с истинския й живот. Въображението й е неспокойно, плодотворно и може би дори опасно. По-късно каменните лъвове, които си е представила в градината, се появяват във вид на библиотечни орнаменти по рафтовете във въображаемото жилище, където тя си представя, че живее Тео.
138
Фрийдман, „Шърли Джаксън“, стр. 133. — Б.авт.