Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Той твърди, че този ръкопис съдържа Познанието на Британия — казах аз на Бедуйн.
— Моля се на Бога да е така (дано Бог да ми прости) — каза Бедуйн. — Все някой трябва да ни помогне.
— На зле ли вървят нещата?
Бедуйн сви рамене. Той изглеждаше стар и изморен. Косата му висеше на кичури, брадата му беше изтъняла, а лицето му имаше измъчен вид.
— Предполагам, че би могло да бъдат и по-зле — призна той, — но тъжното е, че нищо не върви към по-добро. Всъщност положението не се е променило кой знае колко, откакто ти замина за Арморика, само дето Аел става все по-силен. Толкова здраво е стъпил върху земите ни, че се осмелява да се нарича вече Бретуалда — каза Бедуйн и потръпна пред мисълта за тези варварски претенции. (Бретуалда беше сакска титла и означаваше „владетел на Британия“.) — Той завладя цялата територия между Дурокобривис и Кориниум — продължи Бедуйн, — и вероятно щеше да превземе и самите крепости, ако не бяхме купили сегашния мир с последното си злато. А на юг ни заплашва Сердик, който се оказа по-зловещ и от Аел.
— Аел не напада ли Поуис? — попитах аз.
— И Горфидид, като нас, му даде злато.
— Аз мислех, че Горфидид е болен.
— Като всяка епидемия и тази отмина. Той оздравя и сега стои начело на обединените войски на Поуис и Елмет. Справя се по-добре, отколкото очаквахме — каза Бедуйн безпомощно, — може би, защото го крепи омразата. Той вече не пие като преди и се е заклел да отмъсти за загубената си ръка като отсече главата на Артър. И което е по-лошо, Дерфел, Горфидид прави това, което Артър се надяваше да направи — той обединява британските племена, но за съжаление ги обединява срещу нас, а не срещу саксите. Горфидид плаща на силурците на Гундлеус и на ирландските Черни щитове да нападат нашите брегове, подкупи и крал Марк, за да помага на Кадуи. И сега си мисля, че Горфидид ще плати и на Аел да наруши мира с нас. Поуиският крал се издига, а ние падаме. Сега в Поуис хората наричат Гофидид Велик крал. Негов наследник е Кунеглас, а ние с това нещастно сакато дете Мордред… Горфидид събира армия, а ние разполагаме само с бойни отряди. И щом бъде прибрана тазгодишната реколта, Дерфел, Горфидид ще тръгне на юг с хората от Елмет и Поуис. Разправят, че срещу нас ще се изправи най-голямата войска, която някога е била виждана в Британия и нищо чудно, че има хора, които — Бедуйн сниши гласа си, — смятат, че трябва да приемем неговите условия за мир.
— И какви са тези условия?
— Има само едно условие. Смъртта на Артър. Горфидид никога няма да прости обидата, която Артър нанесе на Сийнуин. Можеш ли да го виниш за това? — Бедуйн сви рамене и замълча. — Ако Горфидид намери пари и плати на Аел да поднови войната, ще стане наистина опасно — продължи той след няколко крачки. — Ние не можем да плащаме повече на саксите. Нямаме вече нищо. Хазната е празна. Кой плаща данъци на едно загиващо управление? А не можем да отделим и войници, които да събират данъците.
— Там вътре има много злато — казах аз и завъртях глава към двореца, където пируващите вдигаха весел шум. — Колко злато видях само по Люнет — казах аз навъсено.
— Придворните дами на принцеса Гуинивиър — каза тъжно Бедуйн — не са длъжни да се лишават от бижутата си, за да подпомагат защитата на границите на кралството. А дори и да дадат скъпоценностите си, това едва ли ще бъде достатъчно, за да можем пак да подкупим Аел. Ако той ни нападне на есен, Дерфел, тогава онези, които искат живота на Артър, вече няма да шепнат за това, а високо ще искат главата на Артър, застанали на крепостните стени. Артър, разбира се, може просто да си отиде. Би могъл да иде в Брослианд, предполагам, тогава Горфидид ще вземе малкия Мордред под свое покровителство и ние ще се превърнем просто в едно зависимо кралство, което ще бъде управлявано от Поуис.
Вървях и мълчах. Нямах представа, че положението е толкова тежко. Бедуйн тъжно се усмихна.
— Изглежда, мой млади приятелю, че от врящото гърне ти си скочил право в огъня. Ще има работа за твоя меч, Дерфел, и то скоро, бъди сигурен.
— Искаше ми се да имам малко време да посетя Инис Уидрин — казах аз.
— За да намериш Мерлин ли?
— За да намеря Нимю — отвърнах аз.
Той спря.
— Ти не си ли чул?
Леден полъх мина през сърцето ми.
— Нищо не съм чул. Мислех, че може да е тук, в Дурновария.
— Тя беше тук — каза Бедуйн. — Принцеса Гуинивиър я доведе. Изненадах се, че принцесата успя, но… Трябва да разбереш, Дерфел, че Гуинивиър и епископ Сенсъм — помниш ли го? Как би могъл да го забравиш, — та той и Гуинивиър не могат да се понасят. Нимю беше оръжието на Гуинивиър. Бог знае какво си мислеше тя, че Нимю може да направи, но Сенсъм предпочете да не чака, за да разбере това. Той започна да проповядва срещу Нимю, твърдеше, че тя е вещица. Някои християни, неприятно ми е да призная, са затворили сърцата си за доброто и Сенсъм им втълпяваше, че Нимю трябва да бъде убита с камъни.