Кралят на зимата

— Белезите ти отиват, Дерфел — каза тя и докосна леко лицето ми, — не рискуваш ли твърде много?

— Аз съм воин.

— Нямах пред вид тези рискове, а историите, които измисляш за Мерлин. Караш ме да се чувствам неудобно. И защо трябваше да се представяш като син на роб! Изобщо не помисли как ще се почувствам аз, нали? Знам, че вече не живеем заедно, но все пак хората знаят, че едно време беше така и как си мислиш, че се чувствам като разправяш, че по рождение си роб? Трябва да мислиш и за другите, Дерфел, наистина.

Забелязах, че тя вече не носеше нашия любовен пръстен, но и не очаквах да го видя на пръста й, защото Люнет отдавна си беше намерила друг мъж, който можеше да проявява по-голяма щедрост от мен.

— Ти май си се побъркал в Инис Трийбс. Как иначе да си обясня предизвикателството ти към Ланселот. Да призоваваш Ланселот на двубой. Вярно, че си добър с меча, Дерфел, но това е Ланселот, не просто някакъв воин. — Люнет се обърна към мястото, на което седеше краля. — Не е ли прекрасен? — попита ме тя.

— Несравним — казах мрачно аз.

— И неженен, както чувам? — кокетно ме погледна Люнет. Аз се наведох към ухото й.

— Той предпочита момчета — пошепнах й аз. Тя ме удари по ръката.

— Глупак. Да не съм сляпа. Виж го как гледа Гуинивиър.

Сега беше ред на Люнет да се наведе към моето ухо.

— Не казвай на никого, но Гуинивиър е бременна — прошепна тя.

— Хубаво — отвърнах аз.

— Изобщо не е хубаво. Тя не е доволна. Не иска да се подува, нали разбираш? И изобщо не мога да я виня. Аз също не можех да се понасям, когато бях бременна. А, ето някой, когото бих искала да видя. Обичам да виждам нови лица в двора. А, и още нещо, Дерфел — усмихна се учтиво Люнет, — изкъпи се, скъпи — каза тя и се запъти към един от поетите на кралица Илейн.

— Сбогуване със старото и на лов за ново, а? — каза епископ Бедуйн, който изведнъж се появи до мен.

— Толкова съм стар, че се чудя как Люнет изобщо ме помни — отговорих навъсено аз.

Бедуйн се засмя, след това ме поведе навън към двора, който вече беше празен.

— Мерлин беше с теб — каза той и това не беше въпрос.

— Да, господарю — рекох аз и му разказах, как Мерлин се престори, че напуска двореца само за малко. Бедуйн поклати глава.

— Той обича тези номера — каза той тъжно. — Разкажи ми нещо повече.

Казах му всичко, което знаех. Разхождахме се напред назад по горната тераса, през дима на догарящите факли и аз разправях за отец Селуин и за библиотеката на Бан, разказах на Бедуйн истинската история на обсадата, казах му и истината за Ланселот и завърших с ръкописа на Каледин, който Мерлин беше взел от обречения град.