Кралят на зимата

Кралят не искал да напусне балкона, защото когато Артър дойдел, Бан нямало да бъде там и тогава какво щели да кажат хората? Той настоял да остане в двореца, за да посрещне Артър, но първо целунал жена си, прегърнал своя наследник, след това им пожелал попътни ветрове към Британия, обърнал се и продължил да чака обещаната помощ, която така и не дошла.

Беше вълнуваща история. А на следващия ден, когато станало ясно, че няма да дойдат повече кораби от Арморика, историята се изменила съществено. Сега вече се говорело, че именно мъжете от Думнония, войските, командвани от Кълхуч и Дерфел, допуснали врага в Инис Трийбс.

— Те се сражаваха — казал Ланселот на Гуинивиър, — но не можаха да издържат.

Артър, който воювал по това време срещу саксите на Сердик, препускал бързо, за да дойде в Дурновария и да поздрави своите гости. Той пристигнал само няколко часа преди нашата тъжна компания да се дотътри незабелязана по пътя, който идваше от морето и минаваше през обраслите с трева укрепления на Май Дун. Един от стражите на южната пората на града ме позна и ни пусна да влезем.

— Дойдохте точно навреме — каза той.

— За какво? — попитах аз.

— Артър е тук. Ще му разказват историята за Инис Трийбс.

— Сега ли? — казах аз и погледнах към двореца, който се издигаше на западния хълм на града. — Бих искал да чуя това — добавих аз и поведох другарите си към двореца. Бързах към кръстовището в центъра на града, любопитен да видя параклиса, който Сенсъм беше построил за Мордред, но за моя изненада не се виждаше нито параклис, нито храм, а пусто място, обрасло с бурени.

— Нимю — казах аз, развеселен.

— Какво? — попита ме Мерлин. Той се беше покрил с качулката на монашеското си расо, така че никой не би могъл да го познае.

— Един надут дребосък — казах аз — щеше да строи църква тук. Гуинивиър повика Нимю, за да го спре.

— Значи Гуинивиър не е съвсем без мозък? — попита Мерлин.

— Да не би да съм казал, че е без мозък?

— Не, скъпи Дерфел, не си. Хайде да вървим.

Отново тръгнахме към двореца. Беше вечер и няколко слуги поставяха факли по стените около двора, където, без да ги е грижа за розите и водните канали на Гуинивиър, множество хора се трупаха, дошли да видят Ланселот и Артър. Никой не ни позна, когато минахме през портата. Мерлин беше сложил качулката си, а Галахад и аз бяхме пуснали забралата на нашите увенчани с вълчи опашки шлемове. Заедно с Кълхуч и още десетина други мъже се напъхахме в дъното на претъпкания двор.

И докато навън се спускаше нощта, ние чухме историята за падането на Инис Трийбс.