Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Да — казах, — зная. — Погледнах я и за миг се уплаших, че и сега може да се разплаче, но тя не се разплака. Би трябвало да зная, че такива като нея плачат само нощем, във възглавницата. Ако изобщо плачат.
— Казах му — продължи тя, — казах му, че ако иска да върши добро… да бъде истински полезен, сега му са представя най-добрата възможност. Да поеме в свои ръце медицинския център. Дори да го разшири. А той веднага се сви в черупката си и заяви, че кракът му нямало да стъпи в центъра. Аз го упрекнах, че е егоист… егоист и горделивец, че поставя гордостта си над всичко друго. Над общата полза… над дълга си дори. Тогава той ме изгледа зверски, после ме хвана за китката и отговори, че нищо не съм разбирала, че човек имал някакви принципи. Аз му казах, че всичко идва от неговата гордост, само от неговата гордост, а той отвърна: „Гордея се, че досега не съм падал в калта, ако ли ти това искаш, можеш да…“ — Тя млъкна и въздъхна, очевидно за да събере сили да довърши. — Да, той се готвеше да кажа „можеш да се махаш“. Но не го каза. И слава богу. — Тя пак се спря. — Слава богу, че не го каза. Това поне не каза.
— И не е мислил да го каже — успокоих я аз.
— Не зная… просто не зная. Ако беше видял как злобно святкаха очите му и как бе изкривено и побеляло лицето му. О, Джек — тя пак ме сграбчи за ръката и ме разтърси, като че искаше да изтръгне от мен някакъв отговор, — защо не иска да приеме? Защо е такъв? Нима не разбира, че това е негов дълг? Че той е най-подходящият и е длъжен да приеме. Защо, Джек? Защо?
— Ако трябва да бъда откровен до грубост, ще ти кажа: защото той е Адъм Стантън, син на губернатора Стантън, внук на съдията Пейтън Стантън и правнук на генерал Морган Стантън и цял живот не може да се откъсне от мисълта, че много, много отдавна е имало такива времена, когато с всичко са се разпореждали възвишени благородни мъже с панталони до под коленете и сребърни токи, със сините мундири на континенталната армия или със сюртуци, а може дори с шапки от мечешка или еленова кожа, в зависимост от обстоятелствата — какво пък, Адъм не е сноб, — които са се събирали на масата и са водили спорове, истински загрижени за народното благо. Защото Адъм е романтик и си има своя представа за света, а когато светът не се вмества в тази представа, той е готов да го прати по дяволите. Дори ако с водата от коритото трябва да изхвърли и бебето. А това е неизбежно.
Тя ме изслуша внимателно. После извърна лице от мен, загледа се пак в мъгливата река и промълви:
— Трябва да се съгласи.
— Добре — казах, — но ако искаш да се съгласи, трябва да промениш представата му за света. Това е начинът, доколкото познавам Адъм Стантън.
А аз наистина познавах Адъм Стантън и в този миг видях мислено слабото му лице със силно опъната кожа, волевата му уста, подобна на добре зашита рана, дълбоко разположените очи, святкащи като син лед.
Тя не отговори.
— Няма друг начин — повторих — и те съветвам да разбереш добре това.
— Той трябва да се съгласи — промълви Ан, загледана във водата.
— Много ли ти се иска да се съгласи?
Тя се обърна към мен и аз се вгледах в лицето й.
— Повече от всичко на света — отвърна тя.
— Сериозно ли говориш?
— Най-сериозно. Трябва да се съгласи. За да спаси себе си. — Тя пак ме хвана за ръката. — Заради самия себе си. А и заради всички.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно — натърти тя.
— Значи, искаш да се съгласи, сигурна си. Искаш го повече от всичко на света.
— Да.
Вгледах се в лицето й. То беше хубаво или ако не хубаво, повече от хубаво — гладко, моделирано безупречно, без разточителства, сега то беше тебеширенобяло в мрака, а очите излъчваха черен блясък. Вглеждах се в това лице, забравил засега всичко друго, захвърлил всички проблеми, които сякаш паднаха във водата под нас, за да бъдат отнесени от маслено безшумното течение.
— Да — повтори тя шепнешком.
Но аз продължавах да се взирам в лицето й и след всички тези години го виждах за пръв път, защото близък, истински поглед върху нещо можеш да добиеш, когато този поглед е откраднат извън времето и проблемите.
— Да — прошепна пак и ме прихвана за ръкава, този път леко.
Това докосване ме извади от унеса, в който бях потънал.
— Добре — казах, — но ти не си даваш сметка какво искаш.
— Няма значение — каза тя. — Можеш ли да го склониш?