Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
– Аз също ще се постарая да остана жива – каза Амара. – Макар че... семейството ми вече ме чака.
– Тогава е хубаво, че тази нощ ще яздиш с мен – каза Дорога. Обърна се, хвана повода и с лекота се метна върху гарганта. После се наведе и протегна ръка на Амара и с усмивка ѝ помогна да се изкатери на гърба на животното. – Каквото и да се случи, ще имаме какво да очакваме с нетърпение.
Амара се засмя, изкатери се на широкия гръб на Уокър и се настани на коженото седло зад Дорога. Гаргантът започна неспокойно да пристъпва от крак на крак и водата в дървените бурета, прикрепени към хълбоците му, заплиска.
Дорога смушка Уокър с пети и големият звяр потегли с бавни, безшумни крачки към мястото, където се строяваха легионерите. Амара наблюдаваше Джиралди, който обхождаше редиците им с жезъл в ръка и за последен път проверяваше хората си. Този път центурионът не сипеше саркастични забележки. Очите му бяха напрегнати, а лицето му – сериозно. С бързи потупвания с жезъла той показа на двама легионери пропуските в екипировката им. А и самите легионери не разговаряха, не се побутваха и не въртяха очи, когато той минаваше покрай тях. Лицата им бяха напрегнати, съсредоточени върху предстоящата задача. Всички изпитваха страх, разбира се – само глупаците не се бояха от нищо, а легионерите ветерани не бяха глупаци. Те бяха професионални войници, алерански легионери, продукт на хилядолетна традиция, и страхът бе единственият враг, пред който никога нямаше да отстъпят.
Когато гаргантът мина покрай него, Джиралди я погледна и притисна жезъла към гърдите си, отдавайки ѝ чест. Амара му кимна в отговор, а гаргантът застана до Бърнард и останалите живи рицари – по шестима от призователите на земя и на дърво. Нито един от тях не можеше да се мери по сила с Бърнард или Янус, но всичките бяха опитни войници, които отдавна служеха в легиона. Те бяха изоставили щитовете си, призователите на дърво бяха въоръжени с тежки лъкове, а земните носеха тежки дървени и ковашки чукове – с изключение на младия сър Фредерик, който бе предпочел да вземе пиката си.
Бърнард погледна към Амара и Дорога.
– Готови ли сте?
Дорога кимна.
– Центурионе? – обърна се Бърнард към сенките, които стояха зад него.
– Готов съм, милорд – чу се тихият отговор на Джиралди.
– Напред – каза Бърнард и вдигна ръка, сочейки към гнездото.
Широкият гръб на гарганта се залюля – животното тръгна напред без видим знак от Дорога. Амара чу тихото поскърцване на износени кожени ботуши и лекия удар на щит в броня, но с изключение на това легионерите и рицарите се движеха в пълна тишина. Тя се огледа и с усилие забеляза сенките на първата редица воини, които се движеха зад тях, макар разстоянието помежду им да не беше повече от пет крачки. Наоколо танцуваха и преливаха сенки, резултат от едва доловимото призоваване на дърво.
Когато се приближиха до призрачното зелено сияние на кроача, сърцето на Амара затупка още по-бързо.
– Така ли направиха и твоите хора? – прошепна тя на Дорога.
– Имаше повече викове – отвърна той.
– А ако нападнат по-рано? – попита тя.
– Няма – отговори Дорога. – Не и докато не ги предупредят пазителите.
– Но ако тръгнат...
– Ще ги накараме да си платят за смъртта ни.
Устата ѝ пресъхна. Тя се опита да преглътне, но гърлото ѝ не можеше да помръдне. Затова млъкна и зачака, докато всички бавно се придвижваха в напрегнато мълчание.
Бърнард и рицарите му стигнаха до границата на кроача. Той се спря, давайки възможност на легионерите да се престроят, после си пое дълбоко дъх и се отпусна на едно коляно, вдигайки лъка си с поставена стрела на тетивата. Бърнард насочи стрелата към повърхността на кроача и отпусна тетивата. Големият лък изсвистя. Стрелата се плъзна над земята и след трийсет-четирийсет ярда започна да дълбае дълга и тънка бразда в субстанцията.
В гнездото на вордите избухна бурна активност, понесе се странен, подсвиркващ рефрен, който се издигна към нощното небе. От кроача изскочиха восъчните паяци, същества с размера на средноголямо куче. Телата им бяха защитени от застъпващи се плочи, а членестите им хитинови крака им позволяваха да прескачат по двайсетина ярда наведнъж. Докато бързаха към браздата в кроача, паяците надаваха виещи писъци и пронизителни подсвирвания. Амара стреснато потрепна. Въобще не беше предполагала, че толкова наблизо, буквално под носовете им, ще се крият толкова много от тези чудовища. По кроача пълзяха десетки същества, чийто брой пред очите ѝ се удвои, а после се утрои.