Фурията на Академа

Амара обгърна мислено Сирус и с цялата си воля я запрати след отлитащите ворди.

Ураганният вятър се блъсна в горящата течност и се понесе напред в ослепителна вълна от бушуващи пламъци. Подхранван от бесния вятър, огънят подпали самия въздух и жарта започна да прогаря всичкия кроач по пътя си, разтапяйки го като восък. Пок­ритите с кроач дървета пламнаха като факли, а вятърът на Амара отнасяше все по-надалече ревящата огнена стена.

Тя погълна и последната група вордски воини пред входа на пещерата – и продължи напред, разпростирайки се на всички страни, изгаряйки кроача, до който успяваше да се добере.

Накрая Амара потрепери, връхлетяна от умора, и останала без сили, се облегна върху Дорога. Щом бушуващият вятър стихна, огнената вълна започна да се разпада на отделни пожари. Но по повърхността не се виждаше никаква следа от кроач – само почерняла пръст и горящи дървета.

Бяха успели.

Амара затвори изтощено очи. Толкова беше изморена, че не усети как започва да се плъзга настрани, но Дорога я подхвана, преди тя да успее да падне от гърба на гарганта.

Известно време всичко ѝ беше в мъгла, след което тя чу Бърнард да раздава заповеди. Насили се да вдигне глава и започна да се оглежда, докато не го забеляза.

– Бърнард – повика го Амара със слаб глас. Графът вдигна глава – той поддържаше един ранен войник, докато лечителят вадеше парче вордски зъб от крака му. – Царицата – извика тя. – Убихме ли царицата?

– Не знам все още – отвърна той. – Ще разберем едва след като проверим в пещерата, но тя е смъртоносен капан. Пещерата има висок таван, но не е дълбока. Не бих се изненадал, ако огнената буря не е опекла всичко, което се е намирало вътре.

– Трябва да побързаме – каза тя, а междувременно Дорога завъртя Уокър и го обърна с глава към пещерата. – Трябва я довършим, преди да успее да се възстанови. Трябва да убием царицата или всичко е било напразно.

– Разбирам. Но тук има умиращи хора, а не разполагаме с нито един воден призовател. Първо ще се погрижим за тях.

– Хей – изръмжа Дорога. – Вие двамата. Царицата не е в пещерата.

– Какво? – Амара надигна изморено глава. – Какво искаш да кажеш?

Дорога кимна мрачно към хълма зад гърбовете им, който се издигаше край пътя за Арикхолт.

Там се намираха взети фермери, мълчалива групичка хора от всякаква възраст и пол, които стояха под бледата лунна светлина и гледаха към алеранските бойци с празни погледи.

До тях стоеше цялата центурия на Феликс, заедно с като че ли всички легионери, които бяха оставили в Арикхолт.

Всички те бяха взети.

Пред мълчаливата тълпа стоеше прилепено към земята същество и Амара изобщо не се съмняваше какво виждат очите ѝ. Съществото имаше размерите на възрастен човек и приличаше на сянка със странна форма. Ако не бяха светещите в тъмнината очи, Амара щеше да си помисли, че царицата на вордите е просто игра на светлосенките.