Момчешки живот

— Хайде, Кори! — подкани ме г-жа Пратмор.

Погледнах към заглавието и започнах да го чета, но в гърлото ми, там където се оформяха думите, сякаш бе заседнало бодливо яйце. Мракът пляскаше с криле по ръбовете на полезрението ми — дали щях да припадна пред всички тези хора? Щеше да се получи страхотна снимка за първата страница на „Джърнъл“, а? Очите ми се забелват, тялото ми се свлича на пода, гащите ми се белеят в процепа на отворения ми цип…

— Давай спокойно! — каза г-жа Пратмор и в гласа й усетих, че и нейните нерви са опънати.

Очите ми, които имах чувството, че ей сега ще избухнат в гнездата си, затанцуваха по публиката. Видях Дейви Рей, Бен и Джони. Те вече не се хилеха — това беше лош знак. Видях г-н Джордж Ийгърс да поглежда към часовника си — друг лош знак. Чух някакво злобно чудовище да шепне:

— Уплашило се е, горкото момченце!

Видях Дамата да се изправя на крака в дъното на залата. Зад воала й погледът й бе студен и спокоен като гладка зелена вода. Вдигна брадичка и това движение ми пошушна една-едничка дума: Смелост!

Поех си дъх. Дробовете ми дрънчаха като товарния влак, пресичащ нестабилен мост. Бях тук, това бе моят миг. Трябваше да продължа, за добро или за лошо.

Казах:

— Преди…

Гласът ми, изтътнал мощно през микрофона, отново ме лиши от дар слово. Г-жа Пратмор положи длан на гърба ми, все едно да ми помогне да не падна.

— … изгрев — продължих. — От К-к-кори Макенсън.

Започнах да чета. Знаех думите. Познавах разказа. Гласът ми сякаш принадлежеше на някой друг, но разказът бе част от мен. Докато продължавах нататък, от изречение към изречение, осъзнах, че кашлянето и прочистването на гърла са секнали. Никой не шепнеше. Прочетох произведението, сякаш пътувах по просека из познати гори; знаех накъде съм тръгнал и това бе един вид успокоение. Посмях да вдигна отново очи към публиката и когато го сторих, усетих ефекта.

Това беше първото ми преживяване от този род и, като всеки първи път, усещането остава с теб завинаги. Какво точно представляваше нямам понятие, но се заби в душата ми и се устрои удобно там. Всички ме гледаха — всички ме слушаха. Думите излизаха от устата ми — слова, които бях заченал и които бях родил — и превръщаха времето в лишено от смисъл понятие; те сплотяваха зала, пълна с хора, за пътешествие с познати гледки, звуци и мисли; те ме оставяха и пътуваха в умовете и спомените на хора, които никога не са били край Саксън Лейк в онази студена, ранна мартенска утрин. Можех с един поглед към тях да позная, че тези хора ме следват. И най-великото нещо — по-велико от това няма — беше, че те искаха да отидат там, където ги водех.

Всичко това, разбира се, успях да съобразя много по-късно. Онова, което ме порази в онзи момент, освен че стигнах до края, бе колко са тихи и кротки всички. Бях намерил ключа към машината на времето. Бях открил поток от сила, която никога не съм сънувал, че притежавам. Бях намерил магическа кутия и тя се наричаше „пишеща машина“.

Струваше ми се, че гласът, леещ се от гърлото ми, сякаш се усилваше. Струваше ми се, че говори с изразителност и яснота, а не е просто монотонно мърморене, с каквото бях започнал да чета. Бях изумен и въздигнат. Всъщност — чудо на чудесата — ми беше приятно да чета на глас.

Стигнах до последното изречение и останах без разказ.

За момента.

Майка ми започна да ръкопляска първа. След това татко, после и останалите в стаята. Аплодисментите ми дойдоха добре, но не бяха и наполовина толкова приятни, колкото усещането, че водиш хора на пътуване и те ти се доверяват, че знаеш пътя. Утре може би щях да искам да съм млекар като татко, или пилот на самолет или пък детектив, но точно в този миг повече от всичко на света исках да бъда писател.

Приех плакета си от кмета Суоп.

Когато си седнах, хората около мен ме тупаха по гърба и от начина, по който мама и татко се усмихваха, можех да отгатна, че се гордеят с мен. Нямах нищо против, че името ми е сбъркано на плакета. Нали аз знаех кой съм.

Носителят на втората награда, г-н Терънс Хосмър, беше писал за фермер, който се опитва да надхитри ято гарвани, кълвящи царевицата му. Победителката в конкурса, г-жа Ада Йърби, описваше среднощното преклонение на животните при рождението на Иисус Христос. След това кметът Суоп благодари на всички, задето са дошли и каза, че могат да се разотиват. По пътя навън около мен се завъртяха Дейви Рей, Джони и Бен. Убеден бях, че получавам повече внимание от г-жа Йърби.