Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
Катрин Хийткоут беше виждала и друг път отсечката от пътя, където сивите каменни стени внезапно отстъпваха място на извисяващите се скали от изпъстрен със сиво варовик, затова не се изненада. Неочакваното беше, че шосето вече не бе преградено с порта, отделяща държавния от частния път. Сега единствените следи от някогашното отделяне на Скардейл от света бяха каменните стълбове и преградата за добитъка, през която широкопрофилните й гуми преминаха само с леко подрусване.
Тя осъзна, че в пейзажа няма никаква значителна промяна. Шийлд Тор и Голямата скала все така се извисяваха над долината. Овцете все така си пасяха по оградените пасбища, макар че присъствието на едно стадо петнисти овце сред по-издръжливите породи от мочурищата можеше да се приеме като отстъпка пред модните тенденции. Дърветата в разхвърляните тук-там горички бяха вече по-стари, но горичките бяха добре поддържани, нови фиданки бяха засадени на мястото на изсечените или съборени от бурите. И все пак, каза си Катрин, човек имаше усещането, че оставя познатия свят зад себе си и навлиза в паралелна вселена. Въпреки промените в пейзажа, тя пак се почувства като дете, надничащо от задната седалка над раменете на възрастните — както в онзи летен неделен следобед, когато пристигнаха с кола по тези тайнствени места, за да открият извора на Скарластън.
Едва когато паркира колата край селската морава, забеляза за първи път истински промени. През годините след екзекуцията на Хокин село Скардейл бе започнало да процъфтява. Припомни си това, което бе узнала, когато за първи път писа за убийството на Алисън Картър — преди повече от десет години, когато й бяха поръчали тази статия, защото нов случай на убийство без открит труп бе попаднал на първите страници на вестниците. Проучванията, които Катрин направи в архива на местния вестник и сведенията, които й дадоха партньорките по бридж на майка й, разкриваха, че след като Рут Хокин бе наследила долината и селото от съпруга си, решила да напусне тези места, за да избяга от спомените. Продала имението и основала дружество, което поело управлението на земите и фермите. Дала на наемателите възможността да купят къщите си, а през изминалите години някои от тях били препродадени и на пришълци. Рут Хокин се оказа напълно неоткриваема и чрез адвоката на дружеството отхвърли категорично настояванията на Катрин да я интервюира.
Процесът, на когото действията на Рут бяха дали ход, неминуемо бе довел до подобряване на вида на селото. Вратите и прозорците на къщите блестяха прясно боядисани, бяха се появили градинки и дори сега в края на зимата, ранни минзухари, нискостеблени перуники и кокичета хвърляха тук-там цветни петна. Разбира се, бяха нахлули много коли, паркирани край селската морава — на мястото на някогашните разнебитени ленд роувъри и „Остин Кеймбридж“-а на скуайъра. Вместо старата телефонна будка имаше модерна кабина от плексиглас, но пък менхирът си беше все още там, все така наклонен под същия ъгъл. Въпреки новите коли и разкрасените къщи, в този студен следобед не бе трудно да си представиш някогашния Скардейл — какъвто го видя за първи път, като дете, и после, след края на невинните години, като младо момиче.
Тогава беше на шестнайсет години. Бяха изминали две години и половина от убийството на Алисън Картър, а приятелят на Катрин имаше мотор. Един пролетен следобед тя го убеди да я закара до Скардейл, за да видят мястото, където бе извършено злодеянието. Признаваше си с известен срам, че е била подтикната от обикновено нездраво любопитство. Тогава беше на тази възраст, когато престъпването на нормите беше цел на всяка постъпка. Не бяха обути подходящо — а и нямаха достатъчно смелост — за да отидат до старата оловна мина, но несръчните им хлапашки прегръдки в горичката зад имението бяха добили допълнителен чар от тръпката, че са на такова трагично известно място.
Сега съзнаваше, че по този начин може и да са се опитали да прогонят ужаса, възбуден от процеса срещу Филип Хокин. Разбира се, повечето подробности бяха замазани от журналистическия жаргон, но Катрин и приятелките й знаеха, че с Алисън Картър се е случило нещо ужасно — такова ужасно нещо, за което ги предупреждаваха, че може да ги сполети, ако не избягват непознати. Толкова по-страшно ставаше всичко от мисълта, че страданията на Алисън бяха причинени от човек, когото е познавала и комуто би трябвало да се доверява. За Катрин и приятелите й, водили защитено съществувание в семейства от средната класа, самата мисъл, че домът може да не бъде синоним на сигурност, беше плашеща.