Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
Публиката в съдебната зала мълчеше като зашеметена. После се разнесе женски писък:
— Не!
— Служителите на полицията да отведат затворника — нареди Сампсън.
Наложи се почти да изнесат Хокин от залата. Шокът като че ли бе засегнал способността му да се движи. Джордж можеше да разбере тази реакция, защото и неговите крака отказваха да го носят. Внезапно се озова в центъра на голяма група хора, всеки от които държеше да стисна ръката му. Чарли Ломас, Брайън Картър, дори мама Ломас — всички викаха един през друг и му честитяха. Цялата въздържаност, която винаги бе свързвал с жителите на Скардейл, изчезна като пометена от присъдата, произнесена над Хокин.
Пред очите му заплува лицето на Причърд.
— Обади се на жена си и й кажи, че ще спиш в Дерби — викаше той. — Поръчахме отсреща да изстудят шампанско.
— Всичко по реда си — извика в отговор мама Ломас. — Първо ще пие със Скардейл. Хайде, Джордж, няма да те пуснем, докато не пиеш по едно с всеки от нас. И вземи със себе си и оня, твоя сержант, дето прилича на бик.
Тълпата понесе навън Джордж Бенет. Виеше му се свят, стомахът му се бунтуваше. В крайна сметка, напук на всякакви вероятности, това бе мигът на неговия триумф. Беше осигурил на Алисън Картър правосъдието, което тя би имала право да изисква от него. Бе предизвикал висшестоящите, бе предизвикал догмите на английското законодателство, бе понесъл долните клевети на пресата, и сега триумфираше.
Мястото на екзекуцията
Във вторник, 27 август 1964, вечерта, двама мъже слязоха от плака на гара Дерби. Всеки от тях носеше малко куфарче. Никой от спътниците им не бе им обърнал внимание, но пред гарата чакаше полицейска кола, която ги отведе през улиците на града към затвора. Там, в една килия, седеше Филип Хокин, заедно с двамата надзиратели, определени да бдят с него през последната нощ преди екзекуцията. По-късно вечерта по-възрастният от двамата новопристигнали плъзна добре смазания капак, през който можеше да се надникне в килията на осъдения. Видя среден на ръст мъж, от чиито кости явно се бяха стопили всякакви излишъци от плът. Той крачеше неспокойно напред-назад, в пръстите му гореше цигара. Наблюдателят не видя нищо, което да противоречи на предварително направените изчисления. Беше пресметнал необходимото въз основа на полученото листче, на което пишеше: „1,78 м, 58 кг“. Падането от два метра и петдесет сантиметра щеше да свърши работа.
Хокин остана буден през цялата нощ. През известна част от времето писа писмо на жена си. Според сержант Клъф, на когото по-късно Рут Картър бе показала писмото, в него той продължаваше да твърди, че е невинен.
„Каквито и други злини да съм ти причинил, убийството на дъщеря ти не е една от тях. Много грехове и престъпления съм извършил през живота си, но никога не съм убивал. Не би трябвало да ме обесят за нещо, което не съм извършил, но сега съдбата ми е решена, защото се намериха хора, които излъгаха. Нека моята кръв тежи на съвестта им. Не ти се сърдя, че си била подведена от лъжите им. Вярвай ми, нямам никаква представа какво се е случило с Алисън. Вече нямам нищо на този свят, освен живота, а и той ще ми бъде отнет утре сутринта, така че нямам причини да лъжа. Съжалявам, че не ти бях по-добър съпруг.“
На по-малко от пет мили разстояние, в другия край на града, Джордж Бенет също не спеше. Стоеше и пушеше пред отворения прозорец на спалнята в новия им дом. Бяха се настанили преди месец, когато го бяха преместили тук от Бъкстън. Но не съдбата на Филип Хокин пречеше на съня му. Същата вечер, в седем и тридесет и пет, Ан се бе изправила на стола си и бе простенала от болка. Беше станала, залитайки, а Джордж веднага се бе озовал до нея. Очевидно бе настанал момента, който очакваше от две седмици, откак терминът на раждането бе минал без всякакви признаци на родова дейност. Всички му обясняваха, че първите деца често се преносват, но това не го успокояваше. Сега, още преди да стигнат до вратата на дневната, от Ан — внезапно и смущаващо — рукна някаква чиста, светла течност. Тя се бе добрала до долната площадка на стълбите и бе се сгърчила там, като през цялото време го успокояваше, че всичко е в реда на нещата. Каза му, че е време да я откара в болницата, и посочи малкото куфарче, което стоеше готово и един ъгъл на входното антре.
Полупобъркан от тревога и притеснения, Джордж помогна на Ан да се качи в колата и хукна обратно за куфарчето. После подкара като луд по тихите улици, привличайки възмутените погледи на гражданите, които поливаха градините си, и възторзите на хлапетиите, които се шляеха по ъглите. Докато стигнат до болницата, Ан викаше от болки на всеки две-три минути.