Приключенията на Казанова

След като се подготвих по този начин да се подчиня на съдбата си, която според моето суеверно чувство ме зовеше в Цариград, аз се отправих към празния площад, за да поразгледам, а и мен да ме забележат. Предварително се наслаждавах на изненадата на моите познати, които няма да ме познаят като господин абата. Да не забравя да кажа на читателите си, че в Роверо бях украсил шапката си с една червена кокарда.

Считах се задължен да направя посещение и мислех, че първото с право се полага на абат Гримани. Щом ме видя, той извика от учудване, понеже смяташе, че още съм на дипломатическа служба при кардинала Акуавива, а виждаше пред себе си жрец на Марса. Когато влязох, той стана от масата. Между гостите забелязах един офицер в испанска униформа, но това не ме смути ни най-малко. Казах на абата Гримани, че само преминавам оттук и счетох за свой дълг да му направя посещение.

— Не очаквах да ви видя в такова облекло.

— Взех умното решение да махна облеклото, което не можа да ме направи достатъчно щастлив.

— Къде отивате?

— В Цариград и се надявам да намеря скоро превоз до Корфу, понеже съм снабден с бързи писма от кардинал Акуавива.

— Откъде идвате сега?

— От испанската армия, в която бях преди десет дни.

След тези думи чух един млад господин да извиква: „Това не е вярно!“

— Моят ранг — отговорих веднага — не ми позволява да бъда обвиняван в лъжа — поклоних се в кръг и излязох, без да обръщам внимание на поканите на гостите, които искаха да ме задържат.

Носех униформа и поради това трябваше, струва ми се, да имам и онази раздразнителна гордост, онова високомерие, което характеризира толкова военни. Не бях вече свещеник, не трябваше да търпя да ме изобличават в лъжи и особено когато това ставаше така публично.

Отидох у госпожица Манцони, която имах голямо желание да видя. Моят вид я възхити и тя не пропусна да ми напомни за нейното предсказание. Разказах й историята си, която я впечатли, но ми каза, че ако отида в Цариград, вероятно няма да я видя повече.

След това отидох у госпожа Орио, където намерих добрия господин Роза, Нанета и Мартина. Изненадата им беше извънредно голяма, бяха като вкаменени. Двете любезни сестри ми се сториха още по-красиви, но не намерих за удобно да им разкажа цялата история на деветмесечното си отсъствие, тъй като тя не би могла да поучи лелята, нито да хареса на племенничките. Затова се задоволих да измисля нещо друго и да ги забавлявам приятно в продължение на три часа. Добрата жена беше възхитена. Обясних й, че зависи само от нея да ме притежава през тези три или четири седмици, които трябва да прекарам във Венеция, като ми даде една стая и вечеря, но само при условие, че няма да бъда в тежест нито на нея, нито на нейните прелестни племеннички.

— Ще бъда щастлива — отговори ми тя, — ако мога да ви предложа една стая.

— Вие я имате, скъпа моя — й отговори нейният приятел Роза. — Аз се наемам в два часа да я приведа в ред.

Това беше стаята, която се намираше до тази на племенничките. Нанета поясни, че ще се пренесе със сестра си долу, но госпожа Орио й отговори, че това не било нужно, тъй като те биха могли да се заключват в стаята си.