Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Не! – с отчаяние извика Фолко. – Не го взимай! Нито ти, нито аз знаем, какво има там, макар че... Спомни си, ти не искаше да слагаш Талисмана! Само че сега намерихме и нещо, което е по-силно и от Пръстена! Талисманът вече те е белязал, жигосал те е, заради това ти усети близостта на това място! Там долу е смъртта, Отон, чувствам го – в тази яма има мрак и гробовен студ! Талисманът също е смърт, ала бавна... И това също! Не отивай там!

- А защо не загива Господарят? – с предишната си зловеща усмивка каза Отон. – Той е разкопал поне пет такива дупки, знам го! И едва сега научавам каква плячка е прибирал оттам!

- Отон, това е гибел! Спри, командире! Няма да те пусна!

- И как ще ми попречиш, буболечко! – гръмна от ярост Отон, а лицето се разкриви в чудовищна гримаса. – Аз заповядвам – подчини се! Инак ще те смачкам като муха! Хайде! Слизай долу!

Фолко. скочи от седлото, лек като перо. В гърдите му тънко звънтеше от осъзнаването, че може би стои пред прага на най-мрачната тайна на Олмер и няма връщане назад. Не можеше, не искаше да пуска Отон долу! Хобитът искрено не желаеше смъртта на доблестния воин и нямаше значение, че човекът насреща бе и негов противник, и противник на делото му. Съществуваха неща, които не бива да се пожелават дори на враг.

- Ще минеш само през трупа ми, Отон! – извика той, издърпвайки меча си от ножницата.

Отон избухна в смях.

- Ти избра! – изръмжа той. Блестящият му двуръчен меч изсъска и разсече въздуха над главата на хобита, който ловко избягна удара. Стоманата издрънча веднъж, втори път, трети. Отхвърленият назад Фолко. с усилие се задържа на ръба на трапа.

- Спри, Отон! А сега погледни насам! – в ръката си хобитът стискаше два метателни ножа. – Знаеш какво мога да правя с тях. Още една крачка и това нещо ще стърчи от гърлото ти, дори прехваленият ти меч няма да го спре. Престани да безумстваш, нека се върнем в лагера, да направим както заповяда Господарят!

Вместо отговор Отон издаде неистов вопъл и скочи. Ножът на Фолко. го пресрещна във въздуха. Отчаяние движеше хобита – огромно, потискащо отчаяние. Той не желаеше Отон да докосва непознатото зло, което се криеше в кръглата яма, и не искаше това да се случи, защото колкото и странно да бе, ала Фолко беше успял да се привърже към суровия си командир – нищо че бе враг.

Фолко не пропусна целта. Ножът разсече бузата на Отон, пръсна кръв, командирът с жален стон падна на хълбок, притискайки длан към раната. Алени струйки избликнаха между пръстите, хобитът застина вцепенен – беше постъпил както му подсказваше инстинктът и както му сочеше усетът, че безумието на водача на дружината може да бъде измито само с кръв, че това ще помогне да се разкъса паяжината, оплела разсъдъка на Отон.

И той се оказа прав. Когато командирът бавно и с мъка се надигна, погледът му беше отново чист. Той погледна обляната си с кръв ръка и криво се усмихна, а сетне с някакво облекчение рече с обичайния си глас: