Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Ще берем ядове! – кратко пророни една вечер хобита, сядайки до огъня с приятелите.

През целия ден го мъчеше все по-усилващото се усещане за опасност, което бе още по-труднопоносимо, защото заплахата идеше от онези, които се сражаваха на страната на Фолко. и бяха от стана на Олмеровите противници. Хобитът обясни това на джуджетата доколкото можа и те се разтревожиха.

- Да вземем да предупредим Отон, докато не е станало късно? – предложи Торин. – Хич не ми се ще пак да ни мушкат с копия!

- Не знам – с усилие проговори хобитът. – Вече ми опротивя да се сражавам против своите. Строри, ти май беше прав, когато ни посъветва да се предадем.

- Просто си изтощен, приятелю – след кратко мълчание рече Торин, – затова така приказваш. Не, точно сега всичко е спокойно... Какво те тормози?

- Абе да става каквото ще! – с някаква морна обреченост махна с ръка Фолко. – Хайде да спим. Кой знае дали ще успеем някога да си починем като хората!...

- Стига вече, мъка ни е да те гледаме – намръщи се Торин. – Я по-добре иди при Отон! Кълна се в Дурин, нищо по-добро не можем да сторим.

По настояване на приятелите си Фолко. потърси командира. Отон мълчаливо изслуша обърканите му думи и нищо не отговори, но след малко заповяда отряда веднага да бъде вдигнат по тревога.

Потерята се показа след два дни. Този път не ги преследваха елфи или джуджета, а само хора, но се оказаха не по-малко упорити от предишните Стражи от другия бряг на Хоар. Зеленеещите пролетни гори затрудняваха гонитбата, ала преследвачите не губеха дирите на отряда и макар засега да не можеха да настигнат Отон, не изоставаха повече от два дневни прехода.

- Това потеря ще бъде последна – въздъхна хобитът, който продължаваше да е мрачен и притеснен.

Изглежда и останалите воини бяха съгласни с него. Някак отведнъж секнаха разговорите, всички ходеха намръщени и угрижени. Засега нищо и никой не им пречеше да вървят на север, но някъде напред ги причакваше вътрешният пояс на охраната на Дома на Високия, който със сигурност щеше да е много по-плътен от външния, в който се разбиха всичките им зимни опити... Имаше от какво да бъдат угрижени.

Развръзката настъпи когато царуваше топлият и слънчев юни, който не навяваше никакви войнствени мисли. Потерята най-сетне ги настигна и вече нямаше път за оттегляне... Върнаха се на препотени коне патрулите – предните, страничните, задните – и всеки носеше една и съща новина: „Настъпват!“

Отон стисна зъби и заповяда да обърнат назад, като се опитваше да се промъкне между събиращите като челюсти на менгеме вражески колони. Но беше късно. Челната тройка разузнавачи се натъкна на готови за бой бронирани воини от Средното княжество. Двама Олмерови бойци загинаха веднага, проснати на земята с тежки метателни звезди, но третият воин бе ранен в рамото и успя да се върне и да предупреди своите.

Отон нямаше друг избор, освен един, и той го направи – стовари всички сили върху един от стисналите го за гърлото отряди. Докато враговете не се бяха съединили, докато оставаше още някакво време, трябваше да си опита късмета в открит бой....