Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Може би Талисманът му влияе? – предположи Торин.

- Няма какво друго – мрачно потвърди хобитът. -И всичко това все повече и повече ми напомня за началото на странстванията ни, Торин. Подсеща ме за Черната дупка в Арнор по пътя към Ануминас! Онази същата, при която Олмер ни изпревари с няколко часа.

- Не може да бъде! – бавно проговори джуджето, очите му се разшириха. – Сигурен ли си? Не бъркаш ли? Нима този път ще го изпреварим?!

- Добре ще е да е така – сви рамене Фолко. – Но тези елфически чувства... В тях никога не можеш Да бъдеш сигурен. Засега знам, че напредваме като слепци към някакво странно място. Към средоточие древна злоба, така бих казал... А може би и да не е, де да знам...

На следващия ден свъсеният и отслабнал Отон нареди да не се вдига лагера, докато не се върне от разузнаване.

- Ти ще дойдеш с мен! – Пръстът на предводителя сочеше хобита.

Конете им вървяха един до друг, предпазливо и без бързане преодоляваха гъстите горски храсти, а ездачите от време на време се споглеждаха и мълчаливо си кимваха – посоката бе вярна, не бяха се отклонили настрани. Безпокойството на хобита растеше с всяка минута – пред тях се намираше нещо неясно. Арнорските спомени избледняха, отстъпиха пред напора на непознато по-рано чувство, за което не можеше да намери подходяща дума. Незнайното присъствие бе хем разгромено, хем съхранило остатъци от нявгашната си сила, бе нечовешко – и човешко, толкова причудливо смесено, че на Фолко. започваше да му се вие свят, щом опиташе да се отдаде на потока на чувствата си и да усети до пълна яснота онова, с което се беше сблъскал, но умът му не издържаше натоварването... И когато внезапно му стана особено гадно, Отон внезапна дръпна юздите си и неволно дрезгаво изстена. Конят на Фолко. също рязко спря и хобитът дойде на себе си.

Те стояха на ръба на дълбока закръглена яма посред горска поляна. Някога стръмните стени на трапа се бяха свлекли и обрасли с трева. На самото дъно не растеше нищо, освен един бурен, наречен болиглава, ала и той изглеждаше хилав и омърлушен, три пъти по-дребен от високите си зелени събратята, които бяха образували истински стобор по краищата на поляната.

„Познато... пък незнайно – помисли си хобитът, отнесено гледайки надолу. – Там беше празно... тук още не.“

Пред очите му се кръжаха синкави листенца, зрението чудно се изостри – и тогава той различи на дъното, под корените на тревата и пластовете пръст неясни черни провали, захлупени кълбета мрак, и този мрак имаше свое сърце. Хобитът затвори очи. Видя през стиснатите си клепачи една черна до синкаво бучка някъде под повърхността на земята... Горката земя... успяла е все пак да затвори страшната си рана – на това място нямаше скала, в която да спре изгарящия всичко край себе си Небесен огън. Зараснала бе кожата на земята, ала под грозния й белег се спотайваше тази черна бучка... тя изглежда като бездънен кладенец, който водеше някъде в неизповедимото, а оттам лъхаше мъртвешки студ.