Прокобата на Господаря Гад [bg]

„Трябва да помисля.“

Празнотата в тялото му натрапваше своите желания, но Томас ги отхвърли. Пийна пролетно вино, за да си прочисти гърлото, и загърби огъня с жест на отказ. Владетелите и Великанът го изгледаха питащо, но той не каза нищо.

Имаше нужда да се подложи на тази проверка, да открие отговор, който да му върне способността за оцеляване. Сви устни, решен да остане гладен, докато не намери каквото му е необходимо. Може би от гладуването ще си прочисти главата достатъчно, за да стигне до изход от неразрешимото противоречие.

Поляната беше разчистена от всички захвърлени оръжия, струпани сега на купчина. Томас я прерови и накрая измъкна оттам ножа на Атиаран. Неясен подтик го прати при конете да провери дали Дура не е пострадала. Щом се увери, че е невредима, малко му олекна. Не искаше да язди ранихин, каквото ще да става.

След малко Ратниците се заситиха и неохотно се приготвиха да продължат похода.

Докато Томас възсядаше Дура, се разнесе острото свирене на стражите, с което викаха ранихините. От различни посоки огромните коне препуснаха в галоп по поляната. Гривите и опашките им бяха развети като пламъци, а копитата им гърмяха в устремни подскоци, пригодени за дълъг път — девет могъщи животни с бели звезди на челата, бързи и първични като пулса на живота на Земята. Томас чуваше в дръзкото им цвилене вълнението, че потеглят към дома си в равнините Ра.

Но у хората, напускащи мъртвото дървено поселище тази сутрин, не се долавяше нито дързост, нито радост. Ратниците на Куаан сега бяха по-малко, а лицата на оцелелите бяха изпити от изтощението и битката. И сякаш носеха собствените си сенки в очите, когато се отправиха на север към река Митил. Водеха останалите без ездачи животни, за да облекчат малко най-слабите коне. Сол по сърцето стъпваше угнетено, сякаш беше поел бремето на всички мъртви на плещите си. На едната си свита ръка носеше Питен, който заспа, щом слънцето се показа над хоризонта. Лора яздеше зад Морам, впила пръсти в туниката му, превита и немощна зад неговото мрачно сковано лице и изправени рамене. Но и той като нея беше белязан от мъката, за която няма думи. Отпред яздеше Протал със същата непреклонност, с която Атиаран беше отвела Томас от каменното поселище Митил до Реката на утехата.

Томас се зачуди разсеяно докога ще бъде принуден да следва избора на другите. Но забрави за това, когато се загледа в стражите — единствените в отряда, които нямаха окаян вид след битката. Късите им туники висяха раздърпани и те бяха мръсни като всички останали. Бяха загубили един от своите, а неколцина бяха ранени. През нощта бранеха Владетелите, особено Вариол и Тамаранта, без да се жалят. Само че не изглеждаха изцедени и потиснати, нито ги беше налегнала печал. Банор яздеше своя пъргав ранихин без юзди и се озърташе с непроницаем поглед.