![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Конете едва вървяха, преплитаха крака, но дори с този муден ход ездачите стигнаха до брода през Митил преди пладне. Отрядът остави животните да пасат и да пият вода и всички без стражите се хвърлиха в реката. Търкаха се със ситен пясък от дъното, за да измият кръвта и мръсотията заедно с болката от смъртта и спомена за нескончаемата нощ. Леките рани, за които не беше стигнала целебна глина, се разкървавиха отново, парцали от изпокъсани дрехи се понесоха по течението. И Томас като останалите изпра туниката си. Той търкаше усърдно петната по тялото си, все едно се опитваше да се избави от последиците от убийствата. Изпи много вода, за да уталожи някак болезнената празнота на глада.
Ратниците се изкъпаха и отидоха при конете да извадят здрави дрехи от дисагите. Щом се облякоха и взеха оръжията си, застанаха на пост, а стражите влязоха във водата без пръски и шум. Съвсем скоро и те облякоха чисти туники и възседнаха ранихините, които се бяха освежили, като минаха през реката и се отъркаляха в тревата на Анделейн. Всички бяха готови да продължат и Протал даде знак. Потеглиха на изток по южния бряг на Митил.
До края на деня нищо не ги затрудни. Под копитата на конете имаше мека трева, от едната страна на отряда — чиста вода, въздухът носеше ободряващо ухание, а и виждаха наблизо Анделейн. Хората като че се изцеляваха и от самата близост на хълмовете.
Но за Томас денят беше тежък. Бликащата жизненост на Анделейн само изостряше глада му. Упорито обръщаше глава на другата страна, отказваше си тези гледки, както си отказваше храна. Измършавялото му лице бе застинало сурово, а очите му изпъкваха втренчено от усилието на волята. Вървеше по два пътя едновременно — плътта му яздеше Дура и поддържаше мястото му в отряда, но в ума си бродеше из бездни и страдаше от тяхната мрачна пустота.
„Аз няма да…“
Искаше да оцелее.
„Аз не съм…“
Понякога му се изпречваше алианта като молба на Земята лично към него, но той не се поддаваше.
„Ковенант… Томас Ковенант. Неверника. Прокажен, нечист изгнаник.“
Когато по-силен пристъп на глад го разколебаваше, той си спомняше кървавата власт на Лигоча над неговия пръстен и решимостта му се възвръщаше.
От време на време Лора го поглеждаше с гибелта на поселището в очите си, но той се затваряше още по-упорито в себе си.
„Повече няма да убивам.“
Трябваше да има друг отговор.
Вечерта забеляза промяна в пръстена. Нямаше и помен от някакво опълчване срещу просмукалото се червено. Брачната му халка сякаш гореше в алено под господството на луната и се отзоваваше жадно на мощта на Лигоча. На другата сутрин Томас потегли като човек, разкъсван между крайностите на безумието.
Но във ветреца по пладне се усещаше предвестие за лято. Въздухът се стопли, лъхаше богато на плодоносна пръст. Цветята цъфтяха буйно, птиците извиваха трели. Томас също се отпусна полека и стегнатите върви на волята му се разхлабиха. Само навикът го задържаше на гърба на Дура, беше безчувствен към такива повърхностни грижи. Малко оставаше да не забележи, че реката се отклони на север и отрядът се отдалечи от брега, а хълмовете ставаха по-високи и стръмни. През нощта спа дълбоко, без да сънува, а през деня яздеше с нехайна безчувственост.
Унасяше се наяве и витаеше в пустош, без да осъзнава това. Не долавяше опасността — нехайството беше първата крачка по път, прокаран от неумолима логика — от законите на проказата. Следваше гангрена, воня на гниеща плът, която дори някои лекари не успяваха да понесат. Воня, която оправдаваше прогонването на прокажените и никакво състрадание или безпристрастност не можеха да й се опълчат. Но Томас пребиваваше във виденията си като насън.
И когато започна да се опомня в ранния следобед на третия ден след тръгването от дървеното поселище и осемнайсетия, откакто напуснаха Весел камък, вече се взираше в гората Моринмос. Отрядът стигна до последното било, преди земята да се скрие под тъмното покривало на дърветата.
Моринмос приличаше на море, чиито вълни се плискат в подножието на хълма. Краищата й се вкопчваха в склоновете сякаш дърветата бяха впили корени и не допускаха да бъдат изтласкани обратно. Всевъзможните оттенъци на тъмнозеленото се простираха чак до хоризонта на север, на изток и на юг. Гората имаше неприветлив вид, все едно предизвикваше отряда да рискува с прекосяването й. Върховният владетел Протал спря на билото и се взря задълго надолу — претегляше времето, необходимо да я заобиколят като отпор срещу незнайните опасности между дърветата.