Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Значи воини от самото начало, така ли?
— И земеделци. — Съмнението в очите му избледня в усмивка.
Не казах каквото мислех, но знаех добре, че и той мисли същото. Нямаше го вече кланът Фрейзър, бяха останали само отломки, оцелели чрез бягство, машинации или късмет. Клановете бяха смазани при Калоден, вождовете им бяха загинали в битката или след съдебен процес.
И все пак ето го, стои тук, висок и изправен с наметалото, а тъмната стомана на шотландския кинжал проблясва на кръста му. Воин и земеделец. И ако почвата под краката му не беше почвата на Шотландия, все пак той дишаше свободно въздуха — а планинският вятър развяваше медните кичури на слънчевата светлина.
Усмихнах му се, като се борех с нарастващия ужас.
— Фрезелие, значи? Господин Ягода? Отглеждал ги е, нали, или просто много е обичал да ги яде?
— А може би и двете — рече той сухо — или просто е бил червенокос, нали?
Засмях се и той клекна до мен, като разкопча наметалото си.
— Това е рядко растение — рече и докосна ягодата на дланта ми. — Цвят, плод и листа едновременно. Белите цветове са символ на честта, червеният плод — на куража, а зелените листа означават постоянство.
Гърлото ми се сви, когато го погледнах.
— За това са прави — казах аз.
Той хвана ръката ми и стисна пръстите ми около стръкчето.
— А плодът е с формата на сърце — каза тихо и се наведе да ме целуне.
Сълзите ми бяха близо до повърхността; поне имах добро извинение за едничката, която се освободи. Той я попи с пръст, после се изправи, разхлаби колана си и остави наметалото да се смъкне около краката му. После развърза ризата и бричовете и ми се усмихна, гол.
— Тук няма никого — рече ми. — Само ние сме.
Щях да кажа, че това не изглежда основателна причина, но усетих какво има предвид. От дни бяхме обградени от безбрежни гори и заплахи, а пустошта дебнеше около бледия кръг на огъня ни. А тук бяхме сами, заедно, част от това място, без да трябва да удържаме дивото далеч.
— Навремето мъжете го правели, за да са плодородни нивите — каза той и ми подаде ръка да се изправя.
— Не виждам никакви ниви. — Не бях сигурна дали се надявам никога да не видя. Все пак съблякох кожената риза и разхлабих възела на импровизирания сутиен. Той ме гледаше с очакване.
— Е, без съмнение ще трябва да отсека няколко дървета първо, но това може да почака, нали?
Направих постеля от наметалата и легнахме голи на нея сред жълтите треви и аромата на диви ягоди и слабонога.
Докосвахме се сякаш много дълго или съвсем кратко, в тази градина на земните наслади. Прогоних мислите, които ме тормозеха, решена просто да споделя радостта му, докато я имаше. Стиснах го здраво, той въздъхна дълбоко и се притисна към ръката ми.
— Какво би била райската градина без змия? — промърморих, докато пръстите ми го галеха.
Той присви очи в сини триъгълничета, толкова близо до мен, че виждах черното на зениците му.
— А ще го изядеш ли с мен, mo chridhe? Ще ядеш ли от плода на дървото на познанието за Добро и Зло?
Прокарах върха на езика си по долната му устна в отговор. Той потрепери под пръстите ми, макар че въздухът бе топъл и сладък.
— Je suis prest — казах аз. — Monsieur Frèseliere.[14]
Сведе глава и лапна едното ми зърно, издуто като една от малките зрели ягоди.
— Madame Frèseliere — прошепна ми. — Je suis à votre service.[15]
Лежахме сънливо, размърдвахме се само да прогоним любопитните насекоми, докато първите сенки не докоснаха краката ни. Джейми стана тихо и ме покри с наметало, мислеше, че спя. Чух как се облича, а после тихото свистене, когато тръгна през тревата.
Обърнах се и го видях в далечината, стоеше на ръба на гората и гледаше към земята, която се спускаше към реката.
Беше само по карираното наметало, смачкано и изцапано с кръв, притегнато с колан на кръста му. Със спусната и оплетена по раменете коса, той приличаше на див планинец, какъвто си и беше. Онова, което смятах, че е капан за него — семейството, кланът му — беше и неговата сила. А онова, което бях смятала за моята сила — самотата ми и липсата на обвързаности, — беше моята слабост.
Познал близостта, добрите и лошите ѝ страни, той бе имал силата да я напусне, да се отдръпне заради тяхната сигурност и да остане сам. А аз — толкова горда със самодостатъчността си навремето — не можех да понеса мисълта, че отново ще бъда сама.
Бях решила да не казвам нищо, да живея за мига, да приема онова, което ще се случи. Но ето, мигът бе тук и аз не можех да го приема. Той вдигна решително глава и в този момент видях името му, издълбано в студения камък. Заляха ме ужас и отчаяние.