Зовът на барабана [bg]

— Тук няма никого — рече ми. — Само ние сме.

Щях да кажа, че това не изглежда основателна причина, но усетих какво има предвид. От дни бяхме обградени от безбрежни гори и заплахи, а пустошта дебнеше около бледия кръг на огъня ни. А тук бяхме сами, заедно, част от това място, без да трябва да удържаме дивото далеч.

— Навремето мъжете го правели, за да са плодородни нивите — каза той и ми подаде ръка да се изправя.

— Не виждам никакви ниви. — Не бях сигурна дали се надявам никога да не видя. Все пак съблякох кожената риза и разхлабих възела на импровизирания сутиен. Той ме гледаше с очакване.

— Е, без съмнение ще трябва да отсека няколко дървета първо, но това може да почака, нали?

Направих постеля от наметалата и легнахме голи на нея сред жълтите треви и аромата на диви ягоди и слабонога.

Докосвахме се сякаш много дълго или съвсем кратко, в тази градина на земните наслади. Прогоних мислите, които ме тормозеха, решена просто да споделя радостта му, докато я имаше. Стиснах го здраво, той въздъхна дълбоко и се притисна към ръката ми.

— Какво би била райската градина без змия? — промърморих, докато пръстите ми го галеха.

Той присви очи в сини триъгълничета, толкова близо до мен, че виждах черното на зениците му.

— А ще го изядеш ли с мен, mo chridhe? Ще ядеш ли от плода на дървото на познанието за Добро и Зло?

Прокарах върха на езика си по долната му устна в отговор. Той потрепери под пръстите ми, макар че въздухът бе топъл и сладък.

— Je suis prest — казах аз. — Monsieur Frèseliere.[14]

Сведе глава и лапна едното ми зърно, издуто като една от малките зрели ягоди.

— Madame Frèseliere — прошепна ми. — Je suis à votre service.[15]