Отровни думи [bg]

Така или иначе, вече беше късно. А и не бе дошъл тук да търси недостатъци. Даже напротив.

Качи се по стълбите до входната врата и осъзна, че и партньорът му е бил там, но е носел труп. Опита се да пропъди картината от ума си. Не искаше да си представя, че неговият нежен, мил и кротък Оливие е сторил нещо толкова отвратително.

Габри позвъни на звънеца и зачака. Разгледа излъсканата месингова дръжка, релефното стъкло и блестящата червена боя на вратата. Приветливо и гостоприемно.

— Bonjour — поздрави Доминик, когато отвори вратата. На лицето ѝ бе изписано любезно, но подозрително изражение.

— Мадам Жилбер? Срещали сме се в селото малко след пристигането ви. Казвам се Габриел Дюбо. — Протегна едрата си длан и жената отсреща я стисна.

— Знам кой сте. Вие управлявате онзи прекрасен пансион. Мъжът знаеше кога му се подмазват, тъй като самият той бе специалист по ласкателствата. Все пак му беше приятно да получава комплименти и никога не ги оспорваше.

— Точно така — усмихна се. — Но той бледнее пред вашето постижение. Смайващо е.

— Искате ли да влезете? — Доминик отстъпи встрани и Габри се озова в просторното антре. Последния път, когато стъпи тук, имението бе развалина, той — също. Но сега беше очевидно, че старото имение „Хадли“ вече го няма. Трагедията, въздишката на хълма, се бе превърнала в усмивка. Топла, елегантна и изискана auberge. Място, където самият той би се настанил, за да се поглези. За да избяга.

Замисли се за захабения си пансион. Допреди малко му се струваше удобен, очарователен и гостоприемен, а сега — просто застарял. Като грандама след разцвета на живота си. Кой би искал да отседне у леля, ако може да дойде в хотела със СПА център на готините младежи?

Оливие беше прав. Това бе краят.

Докато се взираше в приветливата и самоуверена Доминик, Габри разбра, че тя не може да се провали. Изглеждаше като жена, родена да бъде успешна, да побеждава.

— Тъкмо бяхме седнали в дневната на по питие. Ще се присъедините ли към нас?

Канеше се да отклони поканата. Дошъл бе да каже на семейство Жилбер само едно нещо и да си тръгне колкото се може по-скоро. Нямаше намерение да им остава на гости. Но домакинята бе решила, че е приел, и вече вървеше към голямата арка.

Въпреки непринудената елегантност на този дом и на тази жена нещо не беше съвсем на място.

Габри изучаваше с поглед Доминик, която се отдалечаваше. Лека копринена блуза, шикозен и скъп свободен панталон, небрежно наметнат шал. И някакво особено ухание. Какво ли беше?

Тогава осъзна. Усмихна се. Гостоприемната дама не носеше „Шанел“, а „Шевал“137. Долавяше се не само аромат на кон, но и настойчива и изтънчена нотка на конски тор.

Настроението му се повдигна. Поне неговият пансион ухаеше на кексчета.

— Това е Габриел Дюбо — обяви Доминик, когато прекрачиха в дневната.

Огънят в камината бе запален, възрастен мъж стоеше пред нея и се взираше в пламъците. Карол Жилбер седеше на едно от креслата, а Марк бе край подноса с напитките. И тримата се обърнаха към Габри.