Мозайка от убийства [bg]

Фамилното име на викария — Робсън — беше анаграма на „Осбърн“.

Това беше поредната завоалирана шегичка на Алан. Джеймс Тейлър се беше превърнал в Джеймс Фрейзър, Клеър беше Клариса, а сега, когато се замислих за това, вече виждах и как Джон Уайт, управителят на инвестиционния фонд, се беше превърнал в Джони Уайтхед — собственик на магазинче за домашни вещи втора ръка и дребен мошеник — в резултат на своя спор за пари с автора. Доколкото знаех, Алан никога не е бил религиозен — въпреки това съвсем традиционно организирано погребение — и сега нямаше как да не се запитам какви са били отношенията му с викария и защо беше решил да го включи в своя роман. Осбърн беше на трето място в моя списък на заподозрените. Мери Блекистън беше открила някаква тайна, оставена на писалището му. Дали Робсън не беше имал мотив да убие Алан? Човек със сигурност можеше да си го представи в ролята на отмъстителния убиец, с мрачното му безцветно лице и расото му, печално провиснало под дъжда.

Викарият започна своето слово, в което описа Алан като популярен писател и автор на книги, доставили удоволствие на милиони хора по целия свят. Като че ли го представяха в някакво коментарно предаване по радиото, а не на собственото му погребение. „Алан може и да ни напусна твърде скоро и при трагични обстоятелства, но аз не се съмнявам, че той ще остане в сърцето и паметта на литературната общност.“ Дори да оставим настрана въпроса дали литературната общност наистина има сърце, според мен това твърдение не отговаряше на истината. Собственият ми опит сочи, че мъртвите писатели потъват в забрава със забележителна скорост. Дори на живите писатели не им е лесно да запазят мястото си в книжарниците; просто има прекалено много нови книги, а в книжарниците има прекалено малко място. „Алан беше един от най-прочутите автори на криминални романи в нашата страна“, продължи викарият. „Той прекара по-голямата част от живота си в графство Съфолк и винаги е искал да бъде погребан тук.“ В „Мозайка от убийства“ в словото на викария на погребението има нещо, свързано с убийството. На последната страница от ръкописа, когато Тип говори за уликите, с помощта на които ще разкрие престъплението, той специално споменава „думите, изречени от викария на погребението“. За съжаление, словото на Робсън беше едва ли не целенасочено повърхностно и безлично. Викарият не спомена нищо за Джеймс или Мелиса. Не каза нищо за приятелството, щедростта, ексцентричните привички, всекидневните прояви на милосърдие, специалните моменти… всички онези неща, които ни липсват наистина, когато си отиде някой. Преподобният Том Робсън сигурно би казал почти същото, ако Алан не беше човешко същество, а мраморна статуя, открадната от някой парк.