Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Талинот Езулд се усмихна ангелски.

— Ако при нас дойде пиуривар, ще го приемем. Но те не участват в нашите обреди. Живеят си сами, сякаш са единствените в цял Маджипур.

— Някои може да са идвали тук преобразени — подхвърли Слийт.

— Щяхме да разберем това — отвърна Талинот Езулд спокойно.

След вечеря ги заведоха в стаите им — самостоятелни килийки, не по-големи от килерче, в едно кошероподобно отделение. Кушетка, мивка, дрешник и нищо друго. Лизамон гледаше намръщено квартирата си.

— Няма вино — рече тя, — а предадох сабята си, и сега трябва да спя в тази кутийка? Май от мен няма да стане поклонничка, Валънтайн.

— Кротувай и се старай. Ние ще се придвижваме през Острова колкото можем по-бързо.

Той влезе в стаята си, която се намираше между стаята на жената воин и тази на Карабела. Осветителният глобус веднага замъждя и когато Валънтайн се разположи на кушетката си, усети, че мигновено потъва в сън, макар че беше още ранен час. Когато загуби свяст, в съзнанието му бавно заблестя меко някаква нова светлина и му се яви Господарката, несъмнената, неоспорима Господарка на Острова.

Валънтайн я бе виждал в сънищата си много пъти досега от Пидруид насам — благите очи, тъмната коса, цветето на ухото, маслиненият оттенък на кожата, но този път образът беше по-ясен, видението по-подробно и забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й и малките зелени украшения на ушите й, и тънката сребриста лента, опасваща челото й. В съня си протегна ръце към нея и рече: „Майко, аз съм тук. Повикай ме при себе си майко.“

Тя му се усмихна, но не отговори нищо.

Намираха се в някаква градина; навред над тях цъфтяха алабандини. Тя защипваше растенията с един малък златен уред и отрязваше пъпките, за да могат останалите да дават по-големи цветове. Той стоеше до нея и я чакаше да се обърне към него, ала работата със защипването продължаваше до безкрай и най-после тя рече, все тъй без да поглежда към него: „Човек трябва винаги да се отнася с внимание към работата си, ако иска да я върши както трябва.“

„Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ „Виждаш ли, на всяко клонче има по пет пъпки? Ако си стоят така, всички ще се разпукат, ала аз махам две оттук, една оттук, една оттук и цветовете стават великолепни.“

И докато говореше, пъпките се разтваряха и алабандините изпълваха въздуха с толкова силен аромат, че го зашеметяваха, а големите жълти венчелистчета се разтегляха като подноси, разкривайки черните тичинки и пестици отвътре. Тя ги докосна леко и из въздуха се разнесе пурпурен цветен прашец. И рече: „Ти си тоя, който си и винаги ще бъдеш.“ Тогава сънят се смени, в него не остана нищо от Господарката, а само беседка от бодливи храсти, размахващи към него корави ръце, и птици молика с колосални размери, крачещи важно наоколо, имаше и други образи, неясни и непрекъснато менящи се, които не му говореха нищо определено.

Когато се събуди, трябваше да се яви веднага при своя съногадател, не Талинот Езулд, а друг дякон от ръководната прослойка, човек на име Стауминауп, също обръснат и също с неопределен пол, но по-вероятно жена. Валънтайн бе научил вчера, че тези дякони са от средната прослойка на посветените. Те се връщаха от Втората скала, за да бъдат в услуга на тукашните послушници.