Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
[Нямам силиконови черва/органи/вътрешни компоненти]
— И още нещо — изкрещява Брон, като все още удря
мегалита с юмруци и забива в него нокти. — Ти си ужасно лош разказвач. Джони е истински поет, а ти не можеш да стъпиш и на малкия му пръст! Не можеш свястно да разкажеш нещо, дори тъпият ти ИИ гъз да зависи…
[Иди си]
Ъмон — ИИ мегалит — я пуска, захвърля нейния анадог и пропада в пращящата, безгранична необятност на мегасферата.
Брон попада под ударите на потока от данни, почти я стъпкват ИИ с големината на луната на Старата Земя, но дори докато се премята и блъска във вихрите на инфопо-тока, тя чувства светлина в далечината — студена, но зовяща — и знае, че нито животът, нито Шрайка са свършили с нея.
А и тя не е свършила с тях.
Следвайки студения блясък, Брон Ламиа си тръгва към къщи.
34.
— Добре ли сте, сър?
Разбрах, че съм се превил на две върху стола, с лакти на коленете, с пръсти, сгърчени в косата и с яростно стиснати от двете страни на главата ми длани. Седнах изправен и погледнах към архиваря.
— Вие извикахте, сър. Помислих, че може нещо да не е наред.
— Не — отвърнах аз. Прочистих си гърлото и отново опитах. — Не, всичко е наред. Главоболие. — Сведох поглед смутен. Болеше ме всяка става от тялото ми. Инфотермът ми сигурно беше развален, защото според него бяха изтекли осем часа, откакто влязох в библиотеката.
— Колко е часът? — попитах архиваря. — Стандартно време.
Той ми каза. Бяха изтекли осем часа. Отново разтрих лице и пръстите ми станаха плъзгави от пот.
— Сигурно ви задържам след края на работното ви време — рекох аз. — Съжалявам.
— Няма проблем — отвърна дребният мъж. — Приятно ми е да държа архива отключен до късно за учени. — Той сви ръце пред себе си. — Особено днес. При цялата тази бъркотия, нямам особено желание да се прибирам вкъщи.
— Бъркотия — казах аз, забравил за миг всичко… всичко, освен кошмарния сън за Брон Ламиа, ИИ, наречен Ъмон и за смъртта на аналога на личността на Кийтс. — А, войната. Какви са новините?
Архиварят поклати глава:
Нещата се разпадат; ядрото да ги удържи не може;
пълна анархия настъпва на земята, поток от кръв нахлува и навред удавя обредна невинност:
и най-добрите нямат убеденост, а злите са изпълнени със страстна сила.
Усмихнах се на архиваря.
— Наистина ли вярвате, че някакъв „звяр свиреп, часът на който най-после е дошъл, пълзи към Витлеем, за да бъде роден“?
Архиварят не се усмихна.
— Да, сър, вярвам.
Изправих се и подминах вакуумната касета, без да поглеждам надолу към собствения си ръкопис върху деветстотингодишния пергамент.
— Може и да сте прав — рекох аз. — Спокойно може и да сте прав.
Беше късно — паркингът бе празен, с изключение на развалината на откраднатия от мен викен и един самотен, украсен ЕМПС-седан, очевидно изработен ръчно тук, на Ренесанс Вектор.
— Да ви откарам ли някъде, сър?
Вдишах студения нощен въздух и усетих мириса на риба и разлят нефт от каналите.
— Не, благодаря, ще се телепортирам вкъщи.
Архиварят поклати глава.
— Може да е трудно, сър. Всички обществени терминали са под военна юрисдикция. Имаше… безредици. — Думата очевидно беше неприятна на дребния архивар — човек, който изглежда ценеше реда и последователността над всичко останало. — Елате — рече той, — ще ви откарам до един частен портал.
Изгледах го. В една друга епоха на Старата Земя той би бил главен монах в манастир, посветен на съхраняването на малкото останки от класическото минало. Хвърлих поглед към старата сграда на архива зад него и разбрах, че той наистина беше точно такъв.
— Как се казвате? — попитах аз, без вече да ме е грижа дали би трябвало да го познавам, защото го беше познавал другият киборг на Кийтс.
— Еудрад Б. Тайнър — отвърна той, като премига към протегнатата ми ръка, а после я пое. Стисна здраво дланта ми.
— Аз съм… Джоузеф Севърн. — Не можех да му кажа, че съм технологично превъплъщение на човека, чиято литературна гробница току-що бяхме напуснали.
Г. Тайнър се поколеба само за частица от секундата преди да кимне, но разбрах, че за учен като него, името на художника, стоял до Кийтс при смъртта му, не е непознато.
— Ами Хиперион? — попитах аз.
— Хиперион ли? А, протекторатът, където преди няколко дни отиде космическата флота. Ами, разбрах, че са имали някакъв проблем с отзоваването на нужните бойни кораби. Битката е била много свирепа. Имам предвид Хиперион. Странно, току-що си мислех за Кийтс и неговия незавършен шедьовър. Чудно как тези дребни съвпадения като че ли изникват.