Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Но ти откъде си сигурна — попита Хари, — че тези пръчки… Смъртоносната пръчка и Пръчката на Ориста не са една и съща, която се появява през вековете под различно име?
— Какво? И всички те са Бъзовата пръчка, направена от Смъртта? — ахна Рон.
Хари се засмя: странната мисъл, която му беше хрумнала, наистина си беше смешна. Той си напомни, че неговата пръчка е била от бодлива зеленика, а не от бъз, и е изработена от Оливандър, каквото и да бе направила в нощта, когато Волдемор ги преследваше по небето. И ако беше непобедима, защо се счупи?
— А ти защо искаш да вземеш камъка? — попита го Рон.
— Ако можехме да връщаме обратно хората, щяхме да повикаме Сириус… Лудоокия… Дъмбълдор… майка ми и баща ми…
И Рон, и Хърмаяни не се усмихнаха.
— Но според барда Бийдъл те не искат да се връщат — напомни Хари, замислен за приказката, която току-що бяха чули. — Едва ли има много други приказки за камък, с който можеш да връщаш мъртвите, нали? — попита той Хърмаяни.
— Не, няма — тъжно потвърди Хърмаяни. — Според мен никой, освен господин Лъвгуд, не се заблуждава, че това изобщо е възможно. Бийдъл сигурно е заимствал идеята от Философския камък: вместо да дава безсмъртие, той връща след смъртта.
Миризмата откъм кухнята се засилваше: смърдеше на нещо като подпалени долни гащи. Хари се запита дали ще бъде възможно да хапнат достатъчно от гозбата на Ксенофилиус, за да не нараняват чувствата му.
— Ами Мантията? — провлачи Рон. — Толкова ли не разбирате, че Ксенофилиус е прав? Свикнал съм с мантията на Хари и колко добра работа върши и… изобщо не съм се замислял… Не съм чувал някой друг, освен Хари, да има такава мантия. Безпогрешна е. Никога не са ни откривали под…
— Ама разбира се, Рон… нали под нея сме невидими!
— Но онова, което Ксенофилиус каза за другите мантии — а дузина от тях не струват пукнат кнут, — ами самата истина си е! Досега не ми беше хрумвало, но съм чувал разкази как заклинанията престават да действат, щом мантиите остареят, или заклинания ги разкъсват и по тях се появяват дупки. Преди мантията на Хари е била на баща му, значи не е от най-новите, нали така, но е просто… идеална е!
— Да, така е, Рон, но камъкът…
Докато те спореха шепнешком, Хари тръгна да се разхожда из стаята почти без да слуша. Отиде при витата стълба, разсеяно вдигна очи към горния етаж и вниманието му веднага беше приковано. От тавана на стаята горе го гледаше собственото му лице.
Хари се изуми, но след миг видя, че това не е огледало, а рисунка. Стана му интересно и той тръгна нагоре по стълбите.
— Какво правиш, Хари? Мисля, че не е редно да разглеждаш, докато Ксенофилиус го няма!
Но той вече се беше качил на горния етаж.
Луна беше украсила тавана в стаята си с пет красиво нарисувани лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. За разлика от портретите в „Хогуортс“ те не се движеха, но въпреки това в тях имаше някаква магия: на Хари му се стори, че дишат. Около лицата имаше преплетено подобие на тънки златни верижки, които ги свързваха, но след като ги разгледа минута-две, Хари разбра, че верижките всъщност са една дума, повторена поне хиляда пъти със златно мастило: приятели… приятели… приятели…
Усети прилив на обич към Луна. Огледа стаята. До леглото имаше голяма фотография на малката Луна и на жена, която много приличаше на нея. Двете се бяха прегърнали. На снимката Луна изглеждаше доста по-спретната, отколкото Хари я беше виждал на живо. Фотографията беше покрита с прах. Това му се стори доста странно. Той продължи да се оглежда.
Тук имаше нещо гнило. По светлосиния килим също имаше дебел слой прах. В гардероба със зеещи врати нямаше дрехи. Леглото изглеждаше студено и недружелюбно, сякаш никой не беше спал в него от седмици. През най-близкия прозорец на фона на кървавочервеното небе висеше самотна паяжина.
— Какво има? — попита Хърмаяни, щом Хари слезе долу при тях, но още преди той да отговори Ксенофилиус се показа в горния край на стълбата — носеше от кухнята табла с купички.
— Господин Лъвгуд, къде е Луна? — попита Хари.
— Моля?
— Къде е Луна?
Ксенофилиус спря като закован на горното стъпало.
— Вече… вече ви казах. Слезе при Ботъм Бридж да лови гълтачи.
— Защо тогава носите храна само за четирима?
Ксенофилиус се опита да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Чуваха се само несекващото тракане на печатарската машина и леко потропване откъм подноса: ръцете на Ксенофилиус трепереха.
— Според мен Луна не е била тук поне няколко седмици — заяви Хари. — Дрехите й ги няма, в леглото й не е спал никой. Къде е тя? И защо постоянно надзъртате през прозореца?