Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Дано си прав — каза Хърмаяни и прокара ръка по очите си. — Ще ми бъде много мъчно за Ксенофилиус, ако…
— Да, и на мен, ако току-що не се беше опитал да ни продаде на смъртожадните — вметна Рон.
Опънаха палатката и се прибраха вътре, а Рон им направи чай. След като се бяха измъкнали на косъм, дори леденостуденото отблъскващо място им се стори уютно и безопасно, познато и дружелюбно, сякаш си бяха у дома.
— Ох, за какво изобщо ни трябваше да ходим там? — завайка се Хърмаяни след няколко минути мълчание. — Беше прав, Хари, отново се повтори Годрикс Холоу, пълна загуба на време! Даровете на Смъртта… бабини деветини… макар че… — Явно най-неочаквано й беше хрумнало нещо. — Ами Ксенофилиус е могъл да си измисли всичко, нали? Сигурно изобщо не вярва в тия Дарове на Смъртта, просто е искал да ни задържи, докато дойдат смъртожадните!
— Аз не мисля така — възрази Рон. — Когато си притиснат до стената, е много по-трудно да си съчиняваш разни неща, отколкото си мислиш. Разбрах го, когато ме заловиха похитителите. Беше ми много по-лесно да се преструвам, че съм Стан, защото знаех някои неща за него, далеч по-трудно щеше да бъде да си измислям съвсем нов човек. Старият Лъвгуд беше ужасно притеснен, правеше всичко възможно да ни задържи. Според мен ни е казал истината или онова, което мисли за истина, колкото да поддържа разговора.
— Е, май е все едно — въздъхна Хърмаяни. — Дори и да е бил искрен, никога през живота си не съм чувала такива небивалици.
— Не бързай с изводите — предупреди я Рон. — Нали и Стаята на тайните уж беше мит?
— Но, Рон, не може да съществува такова нещо като Дарове на Смъртта!
— Все си го повтаряш, а ето че един от тях все пак съществува — възрази Рон. — Мантията невидимка на Хари…
— „Приказка за тримата братя“ е измислица — отсече Хърмаяни. — В нея се разказва за страха на хората от смъртта. Ако е достатъчно да се скриеш под мантия невидимка, за да оцелееш, ние вече имаме всичко, което ни трябва!
— Не знам. Щеше да помогне и непобедима магическа пръчка… — рече Хари, като въртеше в пръстите си пръчката от трънка, която никак не харесваше.
— Такова нещо не съществува, Хари!
— Нали каза, че имало страшно много пръчки… смъртоносни и не знам още какви…
— Добре де, дори и да си втълпиш, че има Бъзова пръчка, какво ще кажеш за Животворния камък? — Хърмаяни нарисува с пръсти въпросителни знаци, а гласът й преливаше от ехидство. — Няма магия, която да възкресява мъртвите, хич не се заблуждавай!
— Когато пръчката ми се свърза с пръчката на Ти-знаеш-кого, се появиха мама и татко… и Седрик…
— Но те не са се завърнали наистина от мъртвите! — напомни Хърмаяни. — Тези… бледи подобия не са същото, както да върнеш някого към живот.
— Да, но девойката от приказката не се е върнала наистина! В приказката се казва, че който е умрял, принадлежи на мъртвите. Въпреки това средният брат е искал да я види и да разговаря с нея, нали? Дори известно време е живял с нея…
Той видя върху лицето на Хърмаяни угриженост и нещо, което не се поддаваше толкова лесно на определяне. После, когато тя погледна към Рон, Хари си даде сметка, че е доловил у нея страх: беше я уплашил с думите си, че може да живееш с мъртви хора.
— Ами онзи Певърил, който е погребан в Годрикс Холоу? — побърза да каже той и се опита да говори така, че да изглежда възможно най-благоразумно. — Нищо ли не знаеш за него?
— Не — отвърна Хърмаяни — явно й беше олекнало, че са сменили темата. — След като видях знака върху гроба му, реших да проверя: ако беше известен или беше направил нещо важно, все щеше да го има в някой от учебниците или книгите. Единственото място, където открих името „Певърил“, е „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Взех я от Крийчър — обясни тя, когато Рон вдигна вежди. — Там са изброени чистокръвните родове, които са били прекъснати по мъжка линия. Родът Певърил очевидно е бил сред първите, които са изчезнали.
— Прекъснати по мъжка линия ли? — повтори Рон.
— Това означава, че вече никой не носи името — обясни Хърмаяни, — и в случая с Певърил това е станало преди доста векове. Родът може и сега да има потомци, но те носят друго име.
И точно в този миг в съзнанието на Хари като светкавица блесна споменът, пробуден от името „Певърил“ — мръсен старец, който размахва пред лицето на служителя от министерството грозен пръстен, — и той извика:
— Мерсволуко Гонт!
— Моля? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.
— Мерсволуко Гонт! Дядото на Вие-знаете-кого! В мислоема! С Дъмбълдор! Мерсволуко Гонт каза, че е потомък на Певърил!