Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Рон и Хърмаяни бяха озадачени.
— Пръстенът, пръстенът, който е превърнат в хоркрукс… Мерсволуко Гонт каза, че върху него е изобразен гербът на рода Певърил! Видях как го размахва едва ли не под носа на онзи тип от министерството!
— Гербът на Певърил ли? — попита рязко Хърмаяни. — Видя ли как изглежда?
— Всъщност не — призна си Хари и опита да си припомни. — Поне доколкото видях, нямаше нищо особено в него, може би няколко драскотини. Отблизо съм го виждал вече след като беше пукнат.
Хари долови, че Хърмаяни е направила връзката — по очите й, които внезапно се разшириха. Рон учудено местеше поглед от единия към другия и обратно.
— Майко мила… и мислиш, че пак е бил знакът ли? Знакът на Даровете?
— А защо да не е бил той? — отговори развълнуван Хари. — В спомена Мерсволуко Гонт беше невеж дядка, който живееше като свиня, единственото, което го вълнуваше, бяха предците му. Ако пръстенът се е предавал през вековете от поколение на поколение, Гонт може и да не е знаел какво всъщност представлява. В къщата нямаше книги и уверявам ви, Гонт не беше от хората, които ще седнат да четат на децата си приказки. Сигурно му е било много приятно да си мисли, че драскотините по камъка са родов герб, понеже — поне според него — чистата кръв те прави едва ли не крал.
— Да… всичко това е много интересно — подхвана предпазливо Хърмаяни, — но, Хари, ако си мислиш онова, което си мисля, че си мислиш…
— Защо пък не? Защо? — каза Хари, който заряза всякаква предпазливост. — Ами ако това е бил Животворният камък?
Рон зяпна от изумление.
— Майко мила… но дали още действа, ако Дъмбълдор го е…
— Дали действа? Дали действа ли? Рон, той никога не е действал! Не съществува такова нещо… Животворен камък! — Хърмаяни беше скочила на крака, изглеждаше отчаяна и ядосана. — Хари, ти се опитваш да вместиш всичко в тези небивалици за Даровете…
— Да го вместя ли? — повтори той. — То само̀ си се вмества, Хърмаяни! Сигурен съм, че онзи камък беше със знака на Даровете на Смъртта! Гонт каза, че е потомък на рода Певърил!
— Преди минута ни заяви, че изобщо не си видял добре знака върху камъка!
— Хари, къде е този пръстен сега според теб? — попита Рон. — Какво направи Дъмбълдор с него, след като го счупи и отвори?
Но въображението на Хари препускаше напред, много пред въображението на Рон и Хърмаяни…
Три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта… господар… повелител… победител… А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…
И си представи как той вече е притежател на Даровете и се е изправил срещу Волдемор, чиито хоркрукси не могат да се мерят с тях… Докато единият е жив, другият не може да оцелее… Дали това не беше отговорът? Даровете срещу хоркруксите? Дали все пак имаше начин Хари да е сигурен, че именно той ще възтържествува? Дали, ако станеше господар на Даровете на Смъртта, щеше да бъде в безопасност?
— Хари!
Но той почти не чу Хърмаяни: беше извадил мантията невидимка и прокарваше между пръстите си плата — податлив като вода, лек като въздух. През близо седемте години, които беше прекарал в магьосническия свят, не беше виждал нищо, което да може да се мери с нея. Мантията беше точно такава, каквато я беше описал Ксенофилиус: мантия, с която наистина ставаш напълно невидим и която е вечна, крие те постоянно, и то така, че си абсолютно неоткриваем, каквито и заклинания да й се направят
После той си спомни и ахна…
— Моята мантия е била у Дъмбълдор вечерта, когато са загинали родителите ми! — Гласът на Хари трепереше, той усети как лицето му пламва, но нехаеше. — Мама е писала на Сириус, че Дъмбълдор е взел за малко мантията! Ето защо го е направил! Искал е да я разгледа, понеже е смятал, че това е третият Дар! Игнотус Певърил е погребан в Годрикс Холоу… — Хари обикаляше слепешката палатката и имаше чувството, че навсякъде около него истината се разкрива в прекрасна нова светлина. — Той е мой праотец! Аз съм потомък на най-малкия брат! Всичко си идва на мястото!
Той се почувства въоръжен с убеденост, с вяра в Даровете, сякаш самата мисъл да ги притежава вече го закриляше, и преизпълнен с радост се обърна към другите двама.
— Хари — каза отново Хърмаяни, но той беше зает: развързваше с тресящи се пръсти кесийката около врата си.
— Чети — подкани я Хари и бутна в ръката й писмото на майка си. — Чети де! Мантията е била у Дъмбълдор, Хърмаяни! За какво му е била, ако не за това? На него не му е трябвала мантия, той знаеше да прави такава мощна хамелеонизираща магия, че и без мантия ставаше напълно невидим!