Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— „След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната вода да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка. И Смъртта им заговорила…“
— Извинявай — прекъсна я Хари, — но как така Смъртта им е заговорила?
— Хари, това е приказка!
— Да, извинявай. Чети нататък.
— „И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне. И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята; пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат. После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот. Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта, Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.“
— Смъртта е имала мантия невидимка?! — прекъсна я отново Хари.
— За да се промъква неусетно при хората — отбеляза Рон. — Понякога й доскучава да им се нахвърля, да пляска с ръце и да пищи… извинявай, Хърмаяни.
— „И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта. След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път. Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е измъкнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим. Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат. Така Смъртта прибрала при себе си първия от братята. През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло. Ала девойката била тъжна и студена, от него я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима. Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат. И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.“
Хърмаяни затвори книгата. Минаха миг-два, докато Ксенофилиус усети, че е спряла да чете, откъсна поглед от прозореца и рече:
— Е, това е.
— Моля? — възкликна объркана Хърмаяни.
— Това са Даровете на Смъртта — каза Ксенофилиус.
Той взе от една отрупана с какво ли не масичка до себе си паче перо и издърпа измежду книгите парче скъсан пергамент.
— Бъзовата пръчка — започна да изброява Ксенофилиус и прокара върху пергамента права отвесна черта. — Животворният камък — продължи той и загради чертата в кръгче. — Мантията за невидимост — завърши и вмести и чертата, и кръгчето в триъгълник, за да довърши символа, събудил у Хърмаяни такова любопитство. — Взети заедно, това са Даровете на Смъртта.