Потомците на Шанара

Нищо, което направи, не можа да изтрие звуците. Воят и крясъците го блъскаха, сякаш бяха живи същества. Усети, че силите му го напускат, както стана и при Сфинксовете. Защитата му отслабваше. Яростта на атакуващите беше страховита. Бореше се с нея, но лъч на отчаяние го проряза, когато забеляза, че видението започва да трепти и изчезва. Изгубваше контрол. След минута или две защитата му щеше да бъде сломена.

И точно тогава се измъкна, когато вече мислеше, че е изгубил. Премина от Коридора на Ветровете в малка пещера под него. Крясъците на Баншите изчезнаха. Уокър се отпусна до най-близката стена, плъзна се по гладкия камък и седна, а цялото му тяло трепереше. Започна да диша бавно и да се съвзема, сякаш се събираше парче по парче. За миг позволи на очите си да се затворят.

Когато отново ги отвори, пред него имаше две огромни каменни врати, хванати с железни панти за скалата. В тях бяха издълбани древни знаци, оцветени в огненочервено.

Беше стигнал до Гробницата, където бяха полагани Кралете на Четирите земи.

Изправи се на крака, придърпа торбата и тръгна към вратите. Разгледа за миг знаците, след това ги потърси с ръка. Прангите се отвориха и Уокър Бо влезе вътре.

Намираше се в гигантска кръгла пещера, осветена в зелено. Мъртвите бяха подредени покрай стените и покрити с камъни. Статуи, вечни и спокойни, охраняваха управниците си. Пред всеки бе натрупано богатството на господарите — скъпоценности, оръжия, всякакви съкровища. Саркофазите бяха покрити с прах и едва се разпознаваха. Стените на помещението се издигаха нагоре и се губеха някъде към черния таван. Помещението бе лишено от живот. В другия му край имаше още две врати. Там бе живял Змеят Валг. По тесни стълбички се слизаше в басейн, където се бе крил Пазачът. Предполагаше се, че Змеят наблюдава мъртвите. Уокър не би се изненадал, ако просто се хранеше с тях.

Дълго слушаше за шум от движение или дишане. Не чу нищо. Разгледа Гроба. Черният камък на Елфите бе скрит тук, а не в пещерата отдолу. Ако беше бърз и внимателен, можеше да не му се налага да открива дали Змеят е все още жив.

Започна бавно и безшумно да се движи покрай криптите на мъртвите, статуите и богатствата. Не обърна внимание на съкровищата — знаеше от Коглайн, че те са отровни за всеки. Продължи напред внимателно оглеждайки всяка цепнатина в този бастион на смъртта. Обиколи помещението и спря там, откъдето бе тръгнал.

Нищо.

Веждите му замислено се смръщиха. Къде точно се намираше Черният камък на Елфите?

Отново разгледа пещерата опитвайки се с поглед да проникне зад зелената светлина. Бе пропуснал нещо. Какво ли?

Затвори за миг очи и остави мисълта му да потършува в тъмнината. Усети нещо малко, което прошепна името му. Очите му отново се отвориха. Скулестото му издължено лице замръзна. Нещото не беше в стените, а в пода!

Тръгна отново към средата на помещението, воден от усета си. Това което го зовеше, сигурно бе Черният камък на Елфите, реши той. Камъните на Елфите имаха свой собствен живот и можеха да призовават определени хора. Отдръпна погледа си от стените и гробовете, а очите му се спряха в точка, почти в средата на пещерата.