Ловците

— Източник ли? — прекъсна го Силвио.

— Хауърд Кенеди, едно време важна клечка във ФБР, преминал в лагера на лошите, сега работи за Алекс Певснер.

— Това име ми е познато — призна Силвио. — А Певснер защо ти е казал? Предполагам, че едва ли би го направил без одобрението на Певснер или, по-точно казано, без Певснер да му нареди.

— Не е ли по-добре да знаете за Певснер и Кенеди колкото е възможно по-малко?

— Предполагам, че и за това ще отречеш, че си ми го казвал?

— Точно така — отвърна Кастило. — Добре. Певснер направи сделка с президента. Подава ни полезна информация — открих откраднатия „727“ с негова помощ, сам нямаше да успея — а президентът нареди на ФБР да спрат да го преследват, докато се съобразява с американските закони — същото важи и за Кенеди — нареди и на ЦРУ да не го закачат, независимо в коя страна се намира.

— Много интересно — каза Силвио. — Кой друг знае за тази сделка?

— Секретар Хол, секретар Кохън и посланик Монтвейл. Директорите на ФБР и ЦРУ знаят, че трябва да оставят на мира Певснер. За тях не съм сигурен какво знаят за сделката.

Силвио кимна, без да каже нищо повече.

Кастило продължи:

— Онова, което Кенеди ми разказа за Лоримър, бе потвърдено от представителя на ЦРУ в Париж. Той беше убеден, че Лоримър вече е нарязан на малки парчета, изхвърлени в Сена или Дунав. От Париж заминах за Фулда — да се видя с Гьорнер в „Тагес Цайтунг“ — и му казах, че ми е необходима цялата информация за плащанията във връзка с „Петрол срещу храни“. Той ми даде всички материали, с които разполагаше, и призна, че Ерик Кочиан, издателят на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, разполага с по-подробна информация.

— Затова заминах за Будапеща и Кочиан, макар и с неудоволствие, ми даде информацията, с която разполагаше, но преди това ме накара да му обещая, че няма да я предам нито на ЦРУ, нито на ФБР. Кочиан също бе убеден, че Лоримър е елиминиран.

— Когато се върнах — в Монтевидео — проверих каква информация е събрал Юнг. Той беше направил досие за Жан-Пол Бертран, ливанец, търговец на антики. Оказа се, че това всъщност е Лоримър, жив и здрав, покрил се в имението си. Затова организирах акцията за отвличането на Лоримър/Бертран, за да го репатрираме.

— Вече знаете какво се случи в имението. Нападнаха ни. Лоримър и един от хората ми бяха застреляни, а полковник Мунц бе ранен.

— Нападението не е ли било капан? — попита Силвио.

— Мислих и за това. Възможно е, но ми се струва, че е по-скоро съвпадение. Хората, от които бягаше Лоримър — а те са много добри — са го открили и са пристигнали в имението след нас.

— Сигурен ли си, че никой не им е подшушнал за операцията? Откъде взе хеликоптера?

— От Певснер.

— Певснер тук ли е? — учуди се Силвио. — В Аржентина?

— Ако не отговоря на този въпрос, можете да се закълнете с чиста съвест, че не знаете къде е, защото съм отказал да ви съобщя.

Силвио кимна.

— Смятай, че не съм задал този въпрос.

— Наложи се да го заплаша, че президентът ще сметне уговорката им за невалидна, ако не получа хеликоптера. А той държи на споразумението. ЦРУ много биха искали или те — или разузнавателна агенция на друга страна — да го пипнат и да го тикнат в затвора до края на живота му.