Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
Тъй като Кастило не отговори веднага, Мунц отново заговори:
— Тъкмо исках да ти кажа, че ще проявя разбиране, ако има неща, за които не можеш да говориш. Също така ще призная, че съм напълно отчаян, Карл. Става дума за семейството ми.
— Виж какво мога да направя, Алфредо. Мога да изведа семейството ти в Щатите, където ще сте в безопасност, докато открия кои са извършителите и се разправя с тях.
— Звучи добре, но аз нямам пари нито за самолетни билети, нито ще мога да издържам семейството си в Щатите.
— Благотворителен фонд „Лоримър“ ще се погрижи — отвърна Кастило.
— Кой?
— В сейфа на Лоримър наистина имаше много пари — бяха нещо като облигации. Почти шестнайсет милиона долара. Искам да разбера откъде Кенеди е разбрал за тях. Както и да е, ние ги взехме. Прехвърлени са в Щатите. Аз се разпореждам с тях. Нарекох ги благотворителен фонд „Лоримър“. Ти и семейството ти разполагате с достатъчно пари, за да останете в Щатите колкото се налага.
— Можеш ли да го уредиш? Ще го направиш ли?
— Раниха те заради нас. Длъжник съм ти.
— Знаех, че рискувам, когато тръгнах.
— Длъжници сме ти — повтори Кастило. — Имате ли паспорти?
Мунц кимна.
— Нямаме визи. Можеш ли да уредиш визите?
— Без проблем.
„Ще ви уредя визи, дори ако се налага да се обадя на президента“.
— Аз няма да замина — заяви Мунц.
— Стига глупости, Алфредо.
— Приемам с огромна благодарност, Карл, но ще заминат само жена ми и дъщерите ми. Аз обаче няма да позволя на мръсниците да ме прогонят от Аржентина.
Кастило го погледна, без да каже и дума.
— Тук мога да съм ти от полза, Карл — продължи полковникът. — Ще ти помогна да откриеш виновниците.
— Наистина можеш много да ми помогнеш. Нали разбираш в какво се забъркваш?
— Готов съм на всичко, което поискаш от мен — кимна Мунц.
Кастило посегна към ключа и запали автомобила.
— Къде отиваме? — попита Мунц.
— В един апартамент в „Белграно“ — отвърна Чарли. — В американската армия, mi coronel, на това му се казва „циркът е отново на път“.
Преди да излезе от паркинга и да се включи в движението на „Авенида Либертадор“, Кастило започна да размишлява.
„Господи, какво ще го правя Мунц в апартамента? И без това там се събраха прекалено много хора, а ще дойдат и още. Карлос, ти май не мислиш трезво. Че си скапан по понятни причини, е ясно, но в никакъв случаи не е извинение“.
Погледна през задния прозорец на „Черокито“ и включи на задна.
— Was ist los, Karl? — попита загрижен Мунц.
— Трябва да помисля за минутка, Алфредо — призна Кастило. — Ако искаш, вярвай, но има хора, които са на мнение, че не мисля достатъчно.
Той изключи автомобила, извади пура, запали я и през следващите три минути сякаш не правеше нищо, освен да дими с пурата и да се взира като хипнотизиран в аления й връх.
Накрая изпусна шумно дима, извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.
Алекс Дарби се обади на второто позвъняване.
— Казал ли си на Сантини какво става?
Дарби нито се изненада, нито се обиди от това, че Чарли нито го поздрави, нито се представи.
— Прецених, че е редно — отвърна той.
— Искам да се видя с шефа ти — заяви направо Кастило. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Разумно решение. Искаш ли да присъствам?
— Затова попитах за Сантини. Предпочитам да се заемеш с имота.
— Добре.
— Можеш ли да вземеш сержант Кенсингтън и радиото с теб? Искам да свърша каквото е необходимо час по-скоро.
— Няма проблем.
— Къде е Юнг?
— Хауъл току-що се обади. Юнг би трябвало да е на „Хорхе Нюбъри“ след трийсет минути.
— Може ли някой — или Солес, или Сиено — да го посрещне и да го охранява навсякъде, освен където си в момента, през следващите два часа?
— Тук не се ли събрахме малко повечко хора, отколкото трябва? — отвърна Дарби. — Солес ще свърши работа. Предпочитам Сиено да остане тук.
— Добре.
— Искаш ли да позвъня на нашия приятел и да му кажа, че отиваме? Боже, дори нямам представа дали е там.
— Не искам да ходя при него.
— Има ли някаква причина?
— Не искам аржентинската охрана да познае човека, с когото съм в момента.
— Ще му звънна и той ще измисли нещо. След малко ще ти се обадя.
— Кажи на Тор и Дейвидсън, че Кочиан не бива нито да напуска апартамента, нито да се обажда по телефона. За нищо на света.
— Добре. След малко ще ти звънна.
— Hola.
— Колко време ще ти трябва, за да стигнеш до къщата на нашия приятел на „Либертадор“? — попита Дарби.