Ловците

Преценката на Дарби се оказа правилна. Кастило забеляза посланик Хуан Мануел Силвио на тротоара, пушеше пура и си приказваше приятелски с униформените полицаи и с наетата от посолството аржентинска охрана.

Когато Кастило даде мигач, за да покаже, че „Черокито“ има намерение да влезе в двора на резиденцията, двама от охраната бързо се приготвиха да проверят кой е.

— Hola, Carlos! — провикна се весело посланик Силвио.

Приближи се бързо до „Черокито“ и Кастило спусна прозореца няколко сантиметра. След това нареди на един от униформените полицаи да отвори вратата.

— Чаках те, Карлос — заяви Силвио. — Щом отворят, караш напред и завиваш зад ъгъла.

Нито един от полицаите не посмя да измести посланика, за да провери автомобила отвътре.

Портата се отвори и Кастило подкара, мина покрай богато украсената входна врата и зави. В същия момент се отвори някаква сервизна врата, оттам излезе Кен Лауъри, шефът по безопасността на посолството, и се приближи до джипа.

— Къде е пътникът, подполковник? — попита той.

— На задната седалка — отвърна тихо Чарли, след това повиши глас: — Имаш ли нужда от помощ, Алфредо?

— Само ми отвори вратата — отвърна Мунц.

Лауъри отвори и отстъпи настрани така, че никой да не може да вижда.

Мунц наведе ниско глава и бързо влезе в къщата.

Чарли го последва. След тях, Лауъри затвори вратата. Кастило забеляза, че са в коридор, който минаваше покрай кухня, която очевидно не се използваше.

— Приятно ми е да се видим отново, полковник Мунц — поздрави Лауъри на испански и протегна ръка. Мунц се намръщи, когато Кен я разтърси. — Какво има? Нещо с рамото?

— Не питай, Кен — побърза да се намеси Кастило.

„Очевидно Силвио не му е казал много. Дали изобщо му е казал нещо?“

— Извинявай! — смути се Лауъри и отдръпна ръце.

Влезе и посланик Силвио.

— Най-добре да вземем сервизния асансьор — предложи той и им даде знак да влязат в кухнята.

Асансьорът беше малък и стар.

— Едно време са го използвали, за да качват храна в апартаментите — обясни Силвио. — Сега се използва единствено когато има прием. Но ако някой реши да наднича през вратата, няма да види кой е вътре.

— Тони Сантини ще дойде ли? — попита Кастило.

— Всеки момент — отвърна Силвио, отвори вратата и изчака останалите да слязат.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо, господине — започна Кастило.

— Надявах се да наминеш… подполковник.

— Новините се разнасят бързо.

— При това ги разнасят високопоставени източници — обясни Силвио. — Тя ми каза, че президентът е останал много доволен от начина, по който си се справил тук. — Посланикът замълча, усмихна се и добави: — В дипломацията на това му се казва да споделиш информация.