Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Леденият му поглед се спря върху всеки един от тях, говорейки красноречиво, че това не са празни заплахи.
— А ти кой си? — осмели се да попита Полсън.
Елбраян се поколеба само за миг:
— Аз съм Нощната птица — заяви, при което Крик се изхили насмешливо.
Полсън обаче, без да сваля поглед от суровото лице на непознатия, плесна другаря си през ръката, за да го накара да замълчи.
— Име, което няма да е зле да запомните — довърши Елбраян и тръгна към вратата, смело обръщайки гръб на тримата мъже.
Те дори не си помислиха да го нападнат отново.
Щом излезе навън, Елбраян отиде при бъчвата с отрова и я обърна, после взе няколко от вълчите капани, които намери да се въргалят наоколо — отвратителни приспособления, направени от остри, метални шипове и силни пружини, които се задействаха при най-малкия допир, така че кракът на злощастното животно оставаше приклещен от жестоките зъбци.
Следващата му спирка беше „Виещата Шийла“, пивницата на Дъндалис. Вътре имаше около дузина мъже и жени, които млъкнаха в мига, в който пазителят прекрачи прага. Елбраян кимна на Белстър О’Комли, собственик на кръчмата и най-близкото подобие на приятел, което младият мъж имаше в селото.
— Чаша вода — поръча той и Белстър, беззвучно произнасяйки лесно предсказуемите думи заедно с него, му побутна пълната чаша.
— Да се чува нещо за мечката? — полюбопитства той.
— Мечката е мъртва — мрачно отвърна Елбраян и отиде да седне на една маса в ъгъла, облягайки се на стената.
Не пропусна да забележи как някои от мъжете се раздвижиха неспокойно на местата си, а една жена дори му обърна гръб най-демонстративно.
Пазителят нахлупи триъгълната шапка над очите си и се подсмихна незабележимо. Да, разбираше, че няма как да бъде иначе. Вече не беше като тях, всъщност вече бе различен от всички хора, с изключение на малцината, които бяха стъпвали в долината на елфите, малцината, живели някога сред събратята на Тунтун и Джуравиел. Колко му липсваха елфическите му приятели сега… да, дори и Тунтун! Наистина, в Каер’алфар също се бе чувствал не на място, ала това чувство беше хилядократно по-силно сега, когато се намираше сред тези хора, които уж бяха като него, а всъщност бяха съвсем различни.
И все пак, въпреки че се бе превърнал в отшелник в собственото си село, Елбраян се усмихваше искрено. Добра работа беше свършил днес, макар че искрено съжаляваше, задето се бе наложило да убие мечката. Утешаваше го мисълта за благородната задача, с която се беше нагърбил, обетът му, че няма да допусне новият Дъндалис и останалите две селца да споделят злата участ, сполетяла неговия дом преди седем години.
Остана в пивницата близо час, без никой дори да го погледне, ако не се брои кимването на Белстър на тръгване.
Глава 24
Лудия монах
— Тинсън — подхвърли капитан Миклош Бармайн на застаналата на пост Джил. Младата жена го изгледа заинтригувано. Тинсън беше името на неголямо селце на десетина мили от Пирет Тюлм, с не повече от двайсет къщи и една кръчма, свърталище на разбойници и леки жени, които обслужваха войниците от Пирет Тюлм.
— „Причакания друмник“ — добави Бармайн в обичайния си лаконичен стил.
— Пак ли сбиване? — попита Джил.
— Нещо повече — отвърна капитанът. — Вземи десет мъже и върви.
Джил се загледа в отдалечаващия се командир, мислейки си колко много не го харесва. Бармайн беше дошъл при тях преди три месеца, когато Константин Пресо беше изпратен да оглави Пирет Данкард на север. В началото Джил се зарадва, повярвала, че ниският и набит Бармайн, стриктен и дисциплиниран, е точно това, от което се нуждае поделението. Той обаче се оказа женкар, безнравствен и разпасан, освен това беше приел като лична обида отказа на Джил да легне с него. Дори привидно сериозното му отношение към задълженията им не трая дълго и още в края на първата му седмица като командир, животът в Пирет Тюлм се върна в обичайното си лентяйско русло. Джил беше искрено изненадана от това колко много й липсваше Пресо, почтен мъж… поне според представите на Пирет Тюлм. Беше служила при него повече от година и той нито веднъж не си бе позволил да се държи грубо с нея, винаги бе зачитал избора й и не се бе опитвал да я принуди да се включи в безкрайните забавления на останалите войници. Сега, когато Пресо го нямаше, а на негово място бе дошъл Бармайн, Джил се опасяваше, че натискът върху нея ще се усили.
Тръсна глава, за да прогони тези мрачни мисли и насочи вниманието си към възложената й задача. Наказанието на Бармайн, задето отблъскваше опитите му за сближаване, в очите на младата жена си беше истинска награда! В „Причакания друмник“, подходящо наречената пивница на Тинсън, отново беше избухнала свада, четвъртата само за две седмици, но какво ли беше това „нещо повече“, за което Бармайн беше споменал, Джил нямаше представа, макар да бе сигурна, че не ще да е нещо необичайно, нито кой знае колко сериозно. Каквото и да бе, поне щеше да бъде някакво разнообразие, каза си младата жена и сви рамене.