Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Индианците пристъпиха към пейката до стената в срещуположния на печката ъгъл и се разположиха там. Охитика се пъхна под пейката зад краката на господаря си.
Спокойното държане на гостите явно допадна на Джони. Той тъкмо сложи една препълнена лъжица мас в тигана. Мазнината се разтопи и месото започна да се пържи, пукайки силно. Индианците можеха спокойно да наблюдават Джони.
Върху лицето му ясно се очертаваха мастните възглавнички от двете страни на пъпчивия му нос. Редките коси върху кръглия му череп бяха разделени старателно на път и заресани с помощта на богат слой помада в желаната посока. Той беше свалил жакета и завил ръкавите на ризата си високо нагоре, така че се виждаха силните му, приличащи на млади фиданки ръце.
Когато котлетите в тигана се изпържиха, Джони се обърна към индианците, които пушеха лулите си. Той взе три добре изтъркани дървени паници от полицата и пристъпи заедно с тях и с тигана до масата пред пейката до стената. Раздаде шумно паниците, постави черния от сажди тиган върху дъска в средата на масата и седна на едно столче без облегалка, което изглеждаше твърде малко за огромната му фигура. После извади ножа си и сложи от четирите парчета месо в тигана по едно в чиниите на двамата клиенти.
— Бях ги изпържил за себе си — рече той с прегракнал пиянски глас, — но и вие можете да хапнете от тях.
Започнаха да се хранят. Скоро месото бе изядено. Кръчмарят отнесе съдовете и донесе кана с ракия. Напълни чашите и ги изтика към индианците. Едната изпразни на един дъх. След питието лицето му се оживи.
— Ха разказвай сега, Тобиас!
— Нищо ново не знам — измърмори делаварът под носа си. — Ти как си? Добре ли припечелваш?
Кръчмарят си наля вече трета чаша и отново гаврътна наведнъж цялото й съдържание, така че гостите видяха подскачащата му при пиенето адамова ябълка. Той се понаведе над масата към своите гости; те усетиха миришещия му на ракия дъх.
— Дали припечелвам? Тук има само един-единствен човек, който действително прави добра печалба, печалба от доставките за индианците в резервата — и този човек е Фреди Червената лисица! Той няма нужда да търси повече злато, печели тук от една продоволствена дажба за резервата толкова, колкото кой да е беден златотърсач за цяла година. На мен обаче не ми е дал още нито един долар, тоя мръсен пес! Смятате ли, че аз ще търпя още дълго това положение?
— Трябва да го обадиш на агента — насърчи го делаварът.
— На префинения господин офицер, който никога не се свърта тук? Опазил ме бог, по-скоро бих си изгорил езика! — Лицето на кръчмаря стана съвсем замислено. — Тоя Червената лисица, между нас казано, е истински мръсник и е способен и днес да наръга хладнокръвно някого в тъмното. Не, той все още е опасен за мене. Ще трябва да изчакам. Пък през това време и моята кесия ще се понапълни малко. Тук всеки обича да се отбива, а при този студ всеки иска да пийне малко повече, и белите, и червенокожите.
— Че нали на дакота е строго забранено да пият? Кръчмарят се разсмя гръмко.
— Ами тъкмо затова господа лагерните полицаи ми плащат толкова добре!
Джони продължи да пие. Постепенно главата му климна върху гърдите в лека дрямка. Но не мина много време и той отново се събуди. Явно не беше забравил за какво бяха приказвали.
— Сега и те участвуват в сделката — главният вожд Кървавата томахавка, дакота и сие — заговори той. — Сега са вътре при Фреди Червената лисица, за да се оплакват за гладниш-ките дажби. Донесли са оплакване и той ще се поозори малко преди да ги изхвърли както миналия път. Ще трябва май да послуша няколко часа приказките им.
— И Шонка ли е с тях? — попита с очакване Тобиас.
— Ами да, разбира се. Шонка винаги е с тях. Червената лисица гледа той да участвува навсякъде, защото Шонка е негов човек.
— Значи засега не можем да влезем при Фреди?
— Не, няма да може. Не можеш ли да уредиш твоя въпрос с някого другиго? За какво става дума в същност?
— Ами ето, трябва да докладвам за пристигането на моя приятел Хари.
Кръчмарят разгледа внимателно младия дакота.
— Хари ли? Този, който беше нападнал ешелона тогава и бе хвърлил във въздуха форта край Ниобрара?
— Да — потвърди Тобиас усмихнато.
— Който беше затворен толкова дълго? Държиш ли много да уредиш въпроса бързо? Тогава ще трябва да платиш няколко чашки за секретаря. Днес той случайно е тук.