Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Как е могло името ми да стигне чак до Вашингтон?
— Художникът Морис, когото вие, дакота, наричате „Прелетната птица Тайнствения жезъл“, се е застъпил за тебе. Той е бил винаги добър приятел на дакота и искаше да спаси поне тебе, щом като не може да направи нищо друго за всички ви.
— А какво стана с Кейт Смит?
— Тя намери възможност преди десет дни да замине оттук заедно с едно търговско семейство. Роуч й разреши; беше доволен, че няма да вижда повече девойката. По пътя ще я пресрещне Адамс, прерийният ездач, и ще я поеме по-нататък. Мисля, че той ще се ожени за нея.
Когато съвсем се развидели и станцията се оживи, двамата индианци вече бяха поели пътя към резервата. Черното вълчо куче тичаше заедно с конете им. Тобиас беше определил посоката, но младият дакота водеше, за да отстъпи на кулестия жребец обичайното му първо място в редицата. Колко добре познаваха ездачът и конят местността! Това бяха същите онези поля и пясъчни ивици, възвишения и хълмисти местности, през които бойният вожд на Мечата орда бе предвождал своите мъже повече от две години в техните победоносни набези над военната част на брега на Ниобрара.
Делаварът, чийто пъстър кон вървеше ненаправляван по дирите на предния ездач, гледаше по време на ездата мъжа пред себе си и неговия кулест мустанг. Можеше да вижда само черния кичур коси на младия дакота, който сега съхнеше на вятъра, изпоцапаната със засъхнала кръв и мръсотия дреха, слабата мускулеста ръка, която възпираше от време на време кулестия жребец, за да не изостане пъстрият кон на делавара много назад. Какво щеше да стане сега с този млад човек? За какво мислеше той? Докога щеше да изтърпи принудата да седи в резервата пред своята шатра и да очаква полагаемата му се дажба храна?
„Всемогъщото тайнство ме е създало индианец, но не индианец за резерват“ — беше казал Татанка-йотанка по време на преговорите с генералите на дългите ножове. Тези думи се отнасяха и за Токай-ихто.
Когато по обяд ездачите дадоха кратка почивка на конете си и младият дакота се отпусна върху кожената завивка до Тобиас, съгледвачът каза и беше убеден, че е длъжен да го каже:
— Ако искаш да бягаш, Токай-ихто, преди да стигнем резервата, аз няма да ти попреча.
— Мислиш ли, че няма да мога да избягам от резервата? Делаварът се опита да прочете мислите на дакота в очите му. В тях се четяха някаква сила и сигурност, които той не можа да определи. Затова каза само:
— Да избягат са успели мнозина. Но после не знаят накъде.
— Къде са шатрите на моите братя? Ти знаеш ли?
— Горе, на северозапад, в резервата в „Лошите земи“.
— Значи близо до границата на резервата към Блек Хилс?
— Да.
Младият дакота затвори за миг очи. След това, коетобе чул току-що, той не искаше повече нито да пита, нито да го разпитват.
ЗАВРЪЩАНЕТО
Беше следобед, когато двамата ездачи се приближиха към резервата. Пред очите им вече се откриха постройките на агенцията. Няколко готови и други полуготови дървени къщи, ограда, коне, щъкащи нагоре-надолу мъже — всичко създаваше впечатление за усърдна дейност и незавършена работа. Пред главната постройка на агенцията стояха покрити с чергила каруци, съвсем леки коли, впрегнати с катъри.
Разтоварваха чували, сандъци и бурета и ги внасяха в построй ката. Един мъж, чието огромно тяло и подвижност правеха впечатление и отдалече, наблюдаваше работата. В лицето на огромния мъж младият дакота позна търговеца и събирач на залаганията на състезанието им Джони, когото той бе срещнал веднъж по време на боевете във форт Рандал.
Разтоварените покрити каруци откарваха в една ниска продълговата, сграда, където разпрягаха катърите и прибираха колите. Големият дебел Джони надзираваше и там, после се върна бавно към дървената постройка, където изчезна.
Двамата индианци се приближиха с конете си към агенцията. Черното куче тичаше все с тях. Тъй като тук познаваха Тобиас, постовите не обърнаха внимание на двамата ездачи. Индианците отведоха конете си при другите животни в заграденото пасище. После Тобиас поведе не към централния вход на главната сграда, където цареше голямо оживление, а към една малка странична врата. Там двамата индианци влязоха в тъмно преддверие и от него, през една междинна врата, в неочаквано просторна кръчма. Върху една от двете сковани от суров материал дървени маси светеше газена лампа със спокойната си светлина. Навън вече се свечеряваше, а единственият прозорец на помещението беше съвсем малък и на всичкото отгоре закрит с перде, така че пропускаше вътре много малко светлина, но и мъждукащите лъчи на лампата не можеха да проникнат навън. По полиците на стените бяха наредени кани, паници, чаши и гърнета. В десния заден ъгъл беше взидана печка. Грамадният Джони стоеше сега там с гръб към влезлите индианци. Дори и когато вратата се затвори, той не се обърна към тях. На стената до печката бе облегната пушката му. Беше голямо допотопно оръжие.