Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Къде е Червената лисица?
— Замина за агенцията. Ще работи там като преводач.
— А какво прави Адамс?
— Той избяга, когато те намериха желязната му пила при тебе. Заминава за Канада. Не желае да остане в „щатите“, където убиха баща му.
— Убиха баща му? Как се случи това?
— Отнели фермата на стария човек, защото той не можел и не искал да заплати повторно земята, която бил откупил от дакота и я обработвал. Казал, че това е измама. Когато обаче изгонили дакота и дългите ножове дошли, той се приготвил да се брани с пушката си. После побягнал. Те го заловили и според обичая си го залели с врял катран, налепили го с пера и го гонили, докато умрял. Белите мъже също умеят да измъчват до смърт.
— Аз знам това… И как ще живее Адамс в Канада?
— Смята да заеме капани от кожарската компания и да стане ловец на бобри заедно с Томъс и Тео. Щом успее отно во да се снабди със земя, ще отглежда добитък и ще обработва земята. Неговата съдба прилича на съдбата на всеки червенокож — прокуден и низвергнат.
— И все пак не желае да бъде индианец. Сам ми каза веднъж това.
Кейт се замисли.
— Кожата на Адамс е бяла, очите му са сини, но днес той би бил ваш брат, ако можеше да живее при вас. Ала не му е позволено. Границите на резерватите са затворени за нас, белите.
— Тук някъде ли се навърта той още?
— Да. Чакат мене заедно с Томъс и Тео.
— Адамс, който е изрекъл тези думи, които ти сега ми предаваш, все пак ни презираше, задето не умеем да водим рало и да отглеждаме добитък.
— Но вие щяхте да се научите — отвърна Кейт. — С каква радост би ви научил днес Адамс, ако му беше позволено.
В двора се чуха стъпки. Девойката се притегли към стената. Стъпките се отдалечиха и заглъхнаха.
— Върви! — подкани пленникът Кейт. — Не бива да те открият. Ти прояви достатъчно смелост.
— Отивам си. Ти си наш брат. Когато бъдеш свободен, ела в Канада. Там никой няма да те преследва. Ние ще бъдем на границата, близо до Гористите планини.
— Кажи на Тобиас: аз ще се боря за живота си. Хау… А сега върви.
— Остани със здраве!
Кейт се покатери бързо по стълбата и я издърпа нагоре. Спусна отново капака. Пленникът чу тихите й предпазливи стъпки. Най-после чу как тя отвори и заключи външната врата. После настана тишина.
Младият дакота се вглъби в новините, които му бе донесла Кейт Смит. Сега той беше едва двадесет и четири годишен и виждаше отново задача пред себе си.
От този час той започна да се бори за още четиринадесет дни живот, за дните и нощите до онзи миг, в който Роуч щеше да го освободи.
Пленникът изпъна мускулите си, давайки отпор на натиска на веригата. Дори и да се налагаше да повръща, започна да се храни, за да не дава повод пазачът да му отнема отново водата за пиене. С желязно напрежение на силите си налагаше редовна смяна на будуване и спане.
Четиринадесет дни по-късно през един мрачен следобед недодяланият набит пазач дойде при пленника по-рано от обикновено. Още не беше настъпило време за вечеря и той не носеше нищо. Когато застана пред индианеца, извади бавно два ключа от джоба си и ги показа на пленника.
— Ти трябва да отидеш при коменданта — рече той, — при капитан Роуч. Дръж се прилично. От това зависи животът ти.
Той отключи белезниците и веригата и свали халките от краката на пленника. Младият дакота с нищо не показа какво облекчение почувствува.
— Така — заповяда недодяланият пазач, който бе измъкнал пистолета си, — сега върви по стълбата нагоре. И не ми създавай ядове. Там горе стоят още неколцина, за да те посрещнат.
Младият дакота изпълни мълчаливо заповедта. Страхуваше се да не би враговете му да измислят някакъв опит за бягство от негова страна и да го застрелят. Ала той и не можеше да окаже никаква съпротива на техните заповеди, защото щяха да го застрелят и заради това. Когато влезе в работната стая на коменданта, той позна седящия пред работната маса Роуч. Четирима драгуни с извадени пистолети пазеха капитана от очаквания изблик на омраза и отчаяние от страна на пленника, комуто предстоеше да бъде освободен. Капитанът се беше облегнал според обичая си назад и държеше цигарата си между жълтите пръсти. Върху лицето му се четеше всичко, което един кариерист и зъл човек изпитва в миг на триумф. Той сбърчи нос, когато индианецът застана пред него с мръсните си от засъхнала кръв и прах дрехи, чиято скъпоценна везба почти не личеше вече.