Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Дребни, снежни кристалчета прехвърчаха с бързо просветващ и отново изчезващ блясък през въздуха. Между облаците блещукаха звезди, все така далечни, както отпреди хиляди и хиляди години. Пълният кръг на луната, господарка на нощта, се изкачи по небесния свод. Понесе се тържествен през мрака и го освети със заплашителния си червен блясък. Наоколо се простираше голата земя. Нейните синове дакота бяха прогонени и още нито един от новите господари не бе проявил желание да се настани сред неплодородната пустош. Погледът се носеше над голите пясъчни хълмове, над обраслите с къса трева хребети на ниските възвишения и долини. По брега на реката редки върби се свеждаха под полъха на нощта.
Вождът гледаше за последен път великата си родина. На следващото утро те щяха да се отправят към резервата.
Устните му се разтвориха и над безбрежната степ се понесе тихо и приглушено жалната му песен. Звуците се смесиха с тъмния приглас на вятъра.
Вождът пя дълго и самотно, прекъсван постоянно от кашлица, и останалият без родина делавар чуваше в песента на своя другар дакота собствения си вопъл.
И ето че песента на индианеца сякаш събуди заспалата земя. От един осветен от луната хълм се надигна някаква чужда сянка. Беше вълк, по-различен от останалите вълци, по-едър и по-тъмен. Отслабналото животно се появи с отворена уста и с пламтящи очи като призрак, който можеше тутакси да се издигне и да се понесе във въздуха. Но той остана на земята и започна да се приближава бавно, крачка подир крачка, все по-близо до приглушената тъжна песен, която разказваше на вълците за подвизите на дакота и за тяхната съдба.
Вождът беше познал вълка. Не се помръдна от мястото си. Продължи да пее тихо и гласът му привличаше животното като мощна магия. Все още ръмжейки с оголени зъби, черното животно се приближи съвсем. Най-после лапите му стъпиха върху тревата пред коня. Ръмженето му премина в скимтене и то легна.
Когато вождът млъкна, животното нададе силен лай. Чувствителните му ноздри вдъхваха непрекъснато познатата миризма.
— Охитика!
Кучето скочи върху младия дакота, та той трябваше да стисне здраво мустанга си, за да не го повали то на земята. Охитика излая силно. Кулестият жребец също позна черното вълчо куче. Изпръхтя шумно и започна да скубе изсъхналата трева.
— Ето го, че прояде отново — рече делаварът.
Двамата индианци се върнаха късно в станцията. Останаха извън палисадата, в ограденото за конете място. Часовият не им обърна никакво внимание.
Делаварът подаде на младия дакота двулезвиената му изострена кама с украсената с резба дръжка.
— Вземи — каза той, — това е единственото оръжие, което ти се разрешава да носиш. Измъкнах го от багажа на полковник Джекмън, когато той се приготви да напусне станцията. Забелязал е липсата му сигурно едва в гарнизона, затова не е могъл да го търси повече.
Младият дакота пъхна свидното си оръжие в ножницата.
Преди още хората в гарнизона да се събудят на другата заран, двамата индианци вече стояха на брега на реката и свалиха дрехите си, за да се изкъпят. Единият от постовите при конете дойде при тях. Беше възрастен човек с гъста брада.
— Откажи се от това — каза той на освободения пленник. — Реката е ледено студена, а ти си болен. Нима искаш да пукнеш веднага, след като те освободиха? Ела с мен в блокхауса! Ще ти дам топла вода. Никой там вътре няма да разбере!
Вождът не отговори нищо, но не обърна внимание на предупреждението, а скочи в реката и заплува.
— Виждал ли е някой подобно безразсъдство! — Брадатият мъж поклати съжалително глава. — Тия диваци нямат капка разум!
— Дакота знаят да се мият само така — обясни Тобиас на постовия. — Вярно е, че те си правят и парна баня, но накрая всичко завършва с плуване в реката.
— Завършва, да, добре го каза! — Добродушният човек се върна при конете.
Тобиас скочи подир младия дакота в бавно течащата вода. После двамата изтриха телата си с пясък на брега. Тялото на младия дакота трепереше от треска и сърцето му се бореше, но когато смъкна от кожата си всичката мръсотия; където бе невъзможно другояче — заедно с кожата, той се почувствува като човек, когото са престанали да измъчват. Делаварът подаде на младия дакота нови индиански легини, мокасини и един платнен пояс. Младият вожд прие всичко. Украсения си с миди колан обаче и изпоцапаната със засъхнала кръв празнична дреха той не остави, а я облече и се препаса отново.
Тъй като бяха двамата сами, дакотският вожд попита на своя роден език: