Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Какво ми влачиш тук тоя тип такъв мръсен и смър-дящ? — скастри той недодялания набит прериен ездач. — Трябваше най-напред да го залееш с няколко кофи вода. Остави сега-добави той, — ще гледам да приключа случая колкото се може по-бързо. — Той разглеждаше младия дакота като животно, което оценяват на пазара. — Изглеждаш ми твърде болен, туберкулоза или нещо подобно. — Роуч дори не се постара да прикрие задоволството си от това. — Всеки случай фелдшерът смята, че имаш туберкулоза… Във Вашингтон не се двоумят повече да те освободят, щом като ти е дошъл умът в главата и подпишеш, че ще тръгнеш без никаква съпротива към резервата. — Роуч си играеше с някакъв документ. — Е, какво? Премисли ли?
— Че ще отида сам в резервата ли?
— Да, естествено. За хората от своята племенна група няма какво повече да подписваш. Те отдавна са настанени там.
— Задължавам се да отида без никаква съпротива в резервата.
— Колосално! Какво ли не вършат няколко месеца в мазето! Станал съвсем друг човек! — Роуч изтика документа към младия дакота. — Ето тук! Подпиши!
През времето, в което бе имал вземане-даване с белите мъже, индианецът се бе научил да чете. Той прегледа внимателно изреченията, под които трябваше да се подпише. Там действително нямаше нищо друго освен това, което беше казал Роуч. Индианецът подписа прав.
— Оръжията си, естествено, няма да получиш. Ще станеш вече от дивак цивилизован човек. Утре заран рано тръгвате. Тобиас трябва да отнесе едно писмо във форт Робинсън и ще те вземе със себе си. Коня ти подаряваме обратно, това добиче е изобщо неизползуваемо. И гледай да отведеш оттук и другия див звяр, тоя черен вълк, който кара хората да се чувствуват несигурни в околността. Нима това е твое куче?!
Индианецът вдигна рамене. Роуч се огледа.
— А къде е Тобиас? — попита присъствуващите. — Беше му заповядано да дойде.
Вратата се отвори и повиканият влезе.
— Аха, Тобиас! Ето го твоя повереник. Той отива в резервата. Ти ще го вземеш утре със себе си. Може да преспи тази нощ при тебе във войнишкото помещение.
— Хау.
Без да кажат дума повече, двамата индианци напуснаха помещението. Навън в двора беше сумрачно, нощта вече настъпваше. Неколцина стоящи наоколо войници и прерийни ездачи погледнаха с нескрито любопитство освободения пленник и той чу приказките им.
— Не е голям героизъм да го освободиш сега. Всеки вижда, че няма да го бъде дълго.
— Той въобще не заслужава да го освободят. Аз още не съм забравил как наръга лейтенант Уорнър с камата си в мрака.
Младият дакота потисна кашлицата си.
Тобиас го отведе в помещението за войниците. Две газени лампи осветяваха мъждиво мрачната стая. Делаварът потърси нещо под постелята си в ъгъла. Подаде на младия дакота от своя пемикан и върху лицето на Токай-ихто пробягна бегла усмивка, когато получи отново и старата си лула.
Вечерта войниците се събраха в блокхауса, бъбреха, пушеха, играеха. Повечето от тях изобщо не обръщаха внимание на двамата индианци, но откъм група възрастни войници, които бяха участвували в ожесточените боеве за станцията, към тях се стрелкаха зли погледи и враждебни забележки.
— Какво прави тая смрадлива свиня тук при нас?
— Може би той ще ни разкаже как уби Джордж и Майк и другите!
— Трябва да му отнемем огнивото, иначе току-виж тази нощ сме полетели още веднъж във въздуха.
Младият дакота с нищо не даде вид, че е разбрал думите им. За да избегне евентуален сблъсък, при който освободеният пленник щеше да бъде линчуван, делаварът предложи:
— Да вървим при конете.
Младият дакота се изправи бързо и двамата индианци напуснаха помещението. Дежурният край вратата пусна Тобиас да мине заедно със спътника си. Пред вратата имаше оградено пасище, където няколко коне скубеха кафявата зимна трева. Само един кулест жребец стоеше с наведена глава, без да пасе. Младият дакота го повика тихо. Изпосталелият кулест кон, върху чиято кожа личаха следи от много рани, вдигна глава, наостри уши и след това пристигна с няколко скока до оградата. Допря меките си ноздри до бузата на единствения ездач, когото бе търпял някога върху гърба си, и младият дакота погали врата му.
Индианците се разбраха с един поглед. Тобиас измъкна преградните колове на изхода на ограденото пасище и двамата изведоха конете си.
Подкараха ги навътре в прерията. Да обгърне с поглед широката земя бе първото желание на освободения мъж.
След като фортът остана далеч зад двамата ездачи, така че там никой повече не можеше да ги чуе и да ги види, те спряха конете. Младият дакота трябваше да задържи късо юздата на своя кулест жребец, защото животното искаше да продължи да лети буйно и да се понесе към познатите му прерии на югозапад.