Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Донесох ти подаръци - каза Ирис, колкото да наруши мълчанието.
-Много мило...
- Къде остави пътната ми чанта? - попита тя закачливо.
Много добре знаеш, едва не отговори той.
- В антрето...
- В антрето ли? - учуди се тя.
-Да.
- Аха...
Тя стана и отиде да вземе чантата си. Извади син кашмирен пуловер, кутия превъзходни бадемови сладкиши калисони. Подаде му ги, широко усмихната като янки разузнавач, попаднал на коварен индианец.
- Калисони? - учуди се Филип, поел бялата ромбовидна кутия.
- Спомняш ли си? Уикенда, който прекарахме в Екс ан Прованс. .. Беше си купил десет кутии, за да имаш подръка навсякъде: в колата, в работата, вкъщи! Според мен бяха прекалено сладки...
Тя чуруликаше радостно; слухът му долови рефрена, който тя не се осмеляваше да подеме открито. Бяхме толкова щастливи, ти така ме обичаше!
- Беше много отдавна... - отговори Филип, който се напъна да си спомни; после остави кутията на ниската масичка, сякаш не желаеше да се връща назад в измислено щастие.
- О, Филип! Не беше чак толкова отдавна!
Тя бе приседнала на килима и обхвана с ръце коленете му. Толкова беше красива, че я съжали. Оставена сама на себе си, без закрилата на любящ я мъж, щеше да се превърне в много лесна жертва заради малодушието си. Кой ще я закриля, ако ме няма?
- Изглежда, си забравил, че сме се обичали...
- Аз те обичах! - поправи я той тихо.
- Какво искаш да кажеш?
- Че беше едностранно и... че свърши.
Тя вдигна глава и се взря в него, не вярваше на ушите си.
- Свърши? Не е възможно!
- Напротив, ще се разделим, ще се разведем...
- О, не! Обичам те, Филип, обичам те. През цялото време във влака си мислех за теб, за нас, казвах си, че ще започнем от нулата, ще започнем на чисто. Скъпи мой... - тя хвана ръката му и силно я стисна.
- Моля те, Ирис, не усложнявай допълнително нещата, много добре знаеш какво е положението!
- Правих грешки. Зная... Но разбрах също, че те обичам. Наистина те обичам... Държах се като разглезено момиченце, но вече зная, зная...
- Какво знаеш? - попита той, предварително отегчен от обясненията й.
- Зная, че те обичам, че не те заслужавам, но зная, че те обичам.
- Също както обичаше Габор Минар...
- Никога не съм го обичала!
- Значи идеално си се преструвала.
- Излъгала съм се!
- Не, мен ме излъга! Не е едно и също. И какъв е смисълът да говорим? Това е минало. Аз обърнах страницата. Промених се, вече не съм същият човек и този друг човек няма нищо общо с тебе...
- Не говори така! И аз ще се променя. Не се страхувам, нищо не може да ме уплаши, когато съм с теб!
Той я изгледа иронично.
- Според теб, ако кажеш, че ще се промениш, ще се промениш наистина, и като казваш, че съжаляваш, аз ще забравя всичко и ще се съберем отново! Животът не е толкова лесен, скъпа!
Тази думичка й вдъхна надежда. Допря глава до коленете му и го погали по крака.
- Моля те да ми простиш всичко!
- Ирис! Ако обичаш! Стига... - той тръсна крак, сякаш се освобождаваше от досадно куче.
- Но не мога да живея без теб. Какво ще правя?
- Не ме е грижа; все пак няма да те оставя на произвола на съдбата, разбира се...
- А ти, ти какво смяташ да правиш?
- Все още не съм наясно. Имам нужда от спокойствие, от добро отношение, от съпричастност... Имам нужда да променя живота си. Дълго време животът ми се въртеше около теб, ти бе смисълът на живота ми, после работата, която ме поглъщаше изцяло, после синът ми. След това работата ми досади, ти направи всичко възможно да се уморя от теб, сега имам Александър и желание да променя живота си. Станах на петдесет и една, Ирис. Имах много развлечения, натрупах доста пари, но и доста се разпилявах. Отсега нататък вече не се нуждая от красиви обноски, от светски изяви, от фалшиви обяснения в любов и приятелство, от наперени самовлю-бени мъжкари, които си ги мерят! Твоята приятелка Беранжер ми се предложи последния път, когато я видях...
- Беранжер! - тя го погледна изненадана и развеселена.
- Вече зная как да бъда щастлив и това ново щастие не е свързано с теб. Дори ти си неговата обратна страна. Затова те гледам, виждам, наистина си ти, но престанах да те обичам. Трябваше ми доста време, осемнайсет години, докато изтекат песъчинките през тясната част на часовника. Ти изчерпа пясъчните си запаси, а аз се преместих на другата купчинка. Много е просто всъщност...