Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Изведнъж могилката сякаш избухна.
Бу-ум!
Точно в центъра й се появи малък кратер. Той започна постепенно да се увеличава, засмуквайки земята в себе си, и ние бяхме принудени да отскочим назад.
— Какво е това?!
— Изненада — засмя се вампирът. — Задействахме нещата, сега ще се покаже…
Той не само се показа, а направо изскочи от дупката, като едва не ме направи пелтек. Най-обикновен истински скелет. Без парченце кожа или дрехи, само голи бели кости. А след него се появи и втори, после трети… Очевидно това беше поредното групово погребение. В крайна сметка се събраха дузина избелели от времето скелета.
По навик потърсих енергия от околното пространство, за да създам Въздушен щит, но за жалост магическият фон оставаше прекалено слаб. Странно, защото „змийчето“ ми откри това място именно по магическата енергия.
— Какво да правя с тях?! — извиках аз, отстъпвайки от войнствено настроените скелети.
— Успокой се — чу се някъде отдалеч гласът на Велхеор. — Тук няма нищо, с което не би могъл да се справиш… ако много се постараеш… и ако имаш късмет… и ако ти помогна…
Обърнах се и с изненада видях, че вампирът се беше качил на покрива на една от криптите и дори не мислеше да ми помага.
— Какво искаш да кажеш с тези „ако“? — извиках аз.
— Забрави ли за какво говорихме? — насмешливо попита Велхеор. — Трябва да ми докажеш, че си достоен за моята племенница. А ако не можеш да се справиш с някакви си скелети, дори не си и помисляй за нея!
Изсумтях ядосано, обърнах се към скелетите и се подготвих за боя. Те се движеха безшумно, само от време на време се чуваше изтракване на челюсти. Скелетите нямаха никакво оръжие, но нещо ми подсказваше, че е по-добре да не ги допускам до себе си.
— Е, добре де — измърморих вбесено под носа си.
Опитах още веднъж да създам заклинание, но този път пробвах с Огнена топка. Някак си събрах цялата налична енергия, все пак беше малко повече, отколкото при другите гробове, и сплетох една топка. За съжаление тя се разпадна още преди да стигне до скелетите.
Не ми оставаше нищо друго, освен да извадя подарения ми от вампира нож и да се хвърля в ръкопашен бой. Силен удар с крак изпрати главата на първия скелет в далечен полет. Удар с ножа с лекота сряза втория скелет наполовина и той се срина, без да прави повече опити да се изправи. Започнах да работя с кукри, кълцайки във всички посоки.
— Ха!
Бях се разсеял и не забелязах как обезглавения скелет се промъкна и сграбчи ръката ми, която държеше кукри. Ударих го по кокалената ръка, но противно на очакванията ми, тя не се счупи. А преди секунда ми се струваше, че скелетите са много по-крехки.
Ударих го по крака, но и това нямаше никакъв ефект. Само пищялът се счупи. Изведнъж почувствах неочаквана слабост в мускулите… Всичко заплува пред очите ми…
Тряс!
Притеклия се точно навреме Велхеор отхвърли скелета от мен и с два удара пръсна крайниците му по близките гробове.
— Не се отпускай!
Вампирът сграбчи друг скелет, вдигна го над главата си и го хвърли върху близкия кръст. Костите се разлетяха във всички посоки и като по чудо не ме улучиха.
— Мислех, че скелет без глава нищо не вижда — опитах да се оправдая.
— Откъде накъде? — засмя се вампирът. — Той така или иначе няма очи. Мъртвите реагират на магическа и жизнена енергия — стремят се да я погълнат. Това е смисълът на съществуването им.
Погледнах предпазливо към разпръснатите по земята кости.
— О, сега разбирам защо всичко заплува пред очите ми, когато той ме хвана за ръката.
— Хм… — намръщи се вампирът. — Аз не те ли предупредих, че не трябва да им позволяваш да те докосват?
— Не!
— Е, случва се… — едва сдържайки смеха си, каза Велхеор. — Не се тревожи, повече няма да станат. Кукри напълно изсмуква енергията.
Идвайки леко на себе си, аз прехвърлих отново всичко през ума си и стигнах до извода, че ходещите мъртъвци не бяха чак толкова опасни. Нали Велхеор с лекота се справи с тях, а и аз щях да успея, ако знаех предварително от какво да се пазя. Но вампирският му характер не му позволи да ми обясни, с което ме изложи на сериозна опасност.
Погледнах го недволно, но напиращите на езика ми проклятия реших да оставя за себе си. Не си струваше да се карам с най-кървавия вампир на хилядолетието — ами ако вземе, че наистина се обиди.
— Добре, ще го смятаме за репетиция — усмихна се вампирът. — Мисля, че с неживите ще се справиш също без проблем.
— С неживите? — повторих аз. — А тези какви бяха?
— Това са само скелети. Те са слаби и не могат да ползват магия, просто тъпо изсмукват енергията на всеки, до когото се доберат. Неживите са много по-опасни.