Лъвовете на Ал-Расан

Совата на лекарите, символ на бялата луна и на знанието, бледа светлина, озаряваща тъмните пътеки на неизвестното. Галинус, бащата на медицината, имал на върха на жезъла си изображение на сова. Малко хора го знаеха. Мазур явно беше един от тях.

Това беше щедър, великодушен дар на човек, който винаги беше проявявал към нея само щедрост и великодушие.

Тя го погледна и Мазур й се усмихна. Проблемът при него беше, че винаги знаеше какво прави. Когато правеше подарък, той беше точно този, който трябваше. У него нямаше неувереност, нямаше нетърпение да види дали подаръкът му се е харесал.

— Благодаря — каза тя. — Красива е. За мене ще е чест да я нося.

— Ще ви отива — отбеляза той и се излегна удобно на диванчето срещу нея с чаша вино в ръка. Двамата бяха сами — слугите бяха освободени още в началото на вечерята.

Джехане затвори кутията и завъртя ключето.

— Кажете ми — попита тя, — какво избрахте за госпожа Забира? Или въпросът ми е нетактичен?

Не беше нетактичен, а провокиращ. Какво пък, късно й беше да се променя. Освен това винаги беше приятно, колкото и рядко да се случваше, да види как мъжът насреща й примигва объркано и се колебае, макар и само за миг. Знаеше, че това е детинщина, но нали не всичко детинско е лошо?

— Никак няма да е красиво да издам каква маска ще носи тя, не мислите ли? Както ако й кажа с каква маска ще бъдете вие.

Той умееше да накара човек да се почувства глупаво. Джехане обаче и този път остана вярна на себе си.

— Сигурно сте прав. Колко още — освен нас двете — сте маскирали лично за карнавала, та само вие да знаете кои сме?

Мазур отново се поколеба, но този път не от объркване.

— Само двете, Джехане. Вас и Забира. — Той се усмихна печално. — Вече не съм млад…

Въпреки цялото му лукавство Джехане имаше чувството, че този път Мазур казва истината. Беше трогната — и малко виновна.

— Извинявайте — каза тя.

— Няма за какво — сви рамене Мазур. — Пред пет години, дори преди две, такъв упрек би бил напълно заслужен. Макар че, трябва да призная, никоя друга жена не би задала подобен въпрос.

— Майка ми щеше да е ужасена, ако можеше да ви чуе.

Мазур поклати глава.

— Не я клевете. Майка ви ще е доволна, че можете да се сравните по ум с всеки мъж.

— Едва ли, Мазур. Просто съм по-хаплива. Понякога това върши работа.

— Знам — каза той и направи гримаса. — Отдавна съм го разбрал.

Джехане се усмихна и стана.

— За един лекар с много задължения е вече доста късно. Позволете да ви благодаря още веднъж и да се оттегля.

Той също се изправи, строен и изящен. Съвсем не толкова стар и немощен, колкото се опитваше да й внуши. Мазур никога не говореше просто ей така, без цел. Амар ибн Хайран — който в това отношение беше същият — я беше предупредил.

Понякога на човек не му се иска да вниква във всички тънкости, а просто да постъпи така, както му подсказва сърцето. Джехане се приближи до Мазур и за пръв път го целуна по устните.

Това го свари неподготвен. Той дори не вдигна ръце да я прегърне. Преди известно време беше направила същото с Амар ибн Хайран. Ужасна жена!

— Благодаря — промълви тя. — Благодаря за маската. Сега, докато вървеше към дома си, съпроводена от охраната, си спомни, че е забравила да го попита с каква маска ще бъде на карнавала той.