Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Намерих го.
- Един от най-хубавите мечове, които съм виждал. - Трам отново го извади и огледа. - Древен е. И използван. Добре използван. Грижили са се за него, определено, но това оръжие не е стояло просто в сандъка с трофеи на някой военачалник. Мъже са размахвали този меч. Убивали са с него.
- Беше на… една близка душа.
Трам го погледна в очите.
- Е, значи май ще трябва да го пробвам. Хайде.
- Посред нощ?
- Още е вечер - каза Трам. - И е тъкмо време: полигонът за упражнения няма да е претъпкан.
Ранд повдигна учудено вежда, но се отдръпна, щом Трам заобиколи масата и излезе от палатката. Тръгна след него, а Девите закрачиха след тях. На полигона няколко Стражници се упражняваха под светлината на окачени на пилони фенери.
До рамката с дървени учебни оръжия Трам извади новия меч и се задвижи в няколко форми. Макар косата му да бе побеляла и по челото му вече да имаше бръчки, се движеше като лента коприна на вятър. Ранд никога не беше виждал баща си да се бие, нито в учебен бой дори. Всъщност донякъде му беше трудно да си представи как кроткият Трам ал-Тор убива нещо повече от кокошка.
Сега го видя. Огрян от мигащата светлина на фенерите, Трам ал-Тор се пъхна във формите с меча като в удобен чифт ботуши. Странно, Ранд усети, че го обзема ревност. Не точно към баща му, а към всеки, който можеше да познае мира на упражнението с меч. Вдигна ръката си, а после пънчето на другата. За много от формите трябваха и двете ръце. Да се биеш като Трам не беше като с късия меч и щита, както се биеха много мъже в пехотата. Това бе нещо друго. Ранд навярно все още можеше да се бие, но изобщо не можеше да прави _това_. Както човек, изгубил единия си крак, не може да танцува.
Трам довърши Заек намира дупката си и прибра меча в ножницата с плавно движение. Оранжевата светлина на фенерите се отрази от острието, докато то се хлъзгаше вътре.
- Красив е - каза Трам. - Светлина, тежестта, балансът… Със Силата ли е изкован?
- Не знам - отвърна Ранд.
Така и не беше имал възможност да се бие с него.
Няколко бойци от по-новия набор се упражняваха с пики в късната вечер. Всеки миг упражнение беше ценен, особено за тези, които не бяха често на първите линии.
„Новобранци - помисли Ранд, докато ги гледаше. - Тези също са мое бреме. Всеки мъж, който воюва.”
Щеше да намери начин да надвие Тъмния. Иначе тези мъже се упражняваха напразно.
- Притеснен си, сине - каза Трам.
Ранд потърси покоя. Спомни си нещо от някаква книга, от старите си спомени. „Ключът към водачеството е в накъдрените вълни.” Човек не може да намери спокойствие на повърхността, ако дълбините са неспокойни. Също така не може да намери мир и съсредоточеност в група, ако водачът не е във вътрешен мир.
Трам го изгледа, забелязал маската на сдържаност, която си беше придал, но не каза нищо. Пресегна се и взе от стойката един от дървените учебни мечове. Подхвърли го на Ранд, а той го улови, все така с другата си ръка зад гърба.
- Татко - каза Ранд, щом баща му взе друг учебен меч. - Това е глупаво.
- Чух, че си станал голям майстор с меча - каза Трам и замахна няколко пъти с оръжието си, за да изпробва баланса му. - Искам да видя какво можеш. Наречи го бащина гордост.
Ранд въздъхна, вдигна другата си ръка и показа чукана. Хорските очи обикновено се плъзгаха покрай него все едно, че виждат Сив. Не им харесваше представата, че Прероденият Дракон е с недъг.
Той никога не им позволяваше да разберат колко уморен се чувства. Тялото му беше похабено като воденичен камък, работил поколения наред. Все още беше достатъчно твърд, за да свърши работата си, и _щеше_ да я свърши, но Светлина, чувстваше се уморен. Да носиш надеждата на милиони беше по-тежко, отколкото да повдигнеш планина.
Трам не обърна никакво внимание на сакатата му ръка. Извади носна кърпа, уви я около своята ръка и я стегна здраво със зъби.
- Няма да мога да стисна нищо с вързана ръка - каза и замахна отново с меча си. - Боят ще е честен. Хайде, сине.
Гласът му прозвуча властно - с властта на баща. Беше същият тон, до който прибягваше някога, за да вдигне Ранд от леглото, та да изрине торта на добитъка.
Ранд не можеше да не се подчини на този глас. Не и на гласа на Трам. Просто му беше станало инстинкт. Въздъхна и пристъпи напред.
- Не ми трябва вече меч, за да се бия. Имам Единствената сила.
- Това щеше да е важно, ако сегашното упражнение имаше нещо общо с боя - отвърна Трам.
Ранд се намръщи. Какво…
Трам нападна.
Ранд парира с вял замах. Трам се задвижи в Перца във вятъра, завъртя меча си и нанесе втори удар. Ранд отстъпи и парира отново. Нещо вътре в него се съживи - някаква възбуда. При новата атака на Трам вдигна меча и - по инстинкт - събра двете си ръце.