Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Затова, че не ме наричаш скапано „височество” като Мусенджи и другите - промърмори Мат и се вмъкна в прохода. Намери фенер, окачен на стената, и го запали с кремък и прахан.
Селусия зад него се изсмя.
- Ако това те притеснява, Каутон, чака те много досаден живот. Има само един начин да престанеш да си Принцът на Гарваните и той е да се обесиш.
И затвори вратата зад него.
„Колко приятна жена”, помисли Мат. Почти съжали за времето, когато не искаше да говори с него. Поклати глава и тръгна надолу. След миг осъзна, че така и не му беше казала накъде води.
Ранд закрачи през лагера на Елейн в източния край на Бремския лес. Придружаваха го две Деви.
Беше тъмно, но никой не спеше. Приготвяха се да вдигнат лагера и да придвижат армията на изток към Кайриен.
Само две Деви за охрана тази нощ. Чувстваше се почти _беззащитен_ само с две, макар някога да смяташе, че всякаква охрана е прекалена. Неизбежното завъртане на Колелото беше променило възгледите му толкова сигурно, колкото и сезоните.
Мъжете из лагера не си подвикваха. Не само че беше нощ, но и силите на Сянката бяха наблизо в леса, а тролоците имаха добър слух. Най-добре беше да се говори тихо, а не да се вика. Фенерите бяха с капаци и излъчваха приглушена светлина, а огньовете се поддържаха съвсем малки.
Ранд тръгна през поляната към палатката на Трам. Кимаше на войниците, които му отдаваха чест. Бяха стъписани, че го виждат, но не и изненадани. Елейн беше съобщила на войските си за предишните му гостувания.
„Аз предвождам тези армии - беше казала, когато се разделиха последния път. - Но ти си тяхното сърце. Ти ги събра, Ранд. Те се сражават за теб. Моля те, позволи им да те виждат, когато идваш.”
И той го правеше. Съжаляваше, че не може да ги защити по-добре, но щеше просто да носи това бреме. Тайната, както се оказа, не беше да се втвърдиш до прекършване. Не беше да станеш безчувствен. Беше в това да носиш болката и да я приемеш като част от себе си.
Двама мъже от Емондово поле пазеха пред палатката на Трам. Ранд им кимна, щом изправиха рамене и отдадоха чест. Бан ал-Сийн и Дав ал-Тоун… навремето нямаше и да помисли, че ще ги види да отдават чест. Направиха го добре при това.
- Имате сериозна задача - каза им Ранд. - Важна, колкото всяка друга на това бойно поле.
- Защитата на Андор ли, милорд? - попита смутено Дав.
- Не. Да пазите баща ми. И се постарайте да го пазите добре.
Влезе в палатката и остави Девите отвън.
Трам стоеше над походна маса и оглеждаше карти. Ранд се усмихна. Имаше същото изражение, както когато гледаше овце, оплели се в трънаците.
- Май си мислиш, че трябва да бъда пазен - каза Трам.
Да отговори на това щеше да е все едно да застане пред човек с арбалет и да го помоли да го застреля. Затова Ранд просто остави мълчаливо на масата онова, което носеше. Трам изгледа дългия вързоп, а после разви плата.
Беше меч в черна лъскава ножница, изрисувана с извиващи се дракони в червено и златно.
Трам учудено вдигна вежди.
- Ти ми даде меча си - каза Ранд. - А аз не можах да ти го върна. Това е в замяна.
Трам измъкна меча от ножницата и очите му се разшириха.
- Прекалено хубав дар е, синко.
- Нищо не е прекалено хубаво за теб - прошепна Ранд. - Нищо.
Трам поклати глава и хлъзна меча обратно в ножницата.
- Просто ще свърши в някой сандък, забравен като предишния. Изобщо не трябваше да нося онзи у дома. Твърде много внимание му отдели. - И понечи да му върне меча.
Ранд вдигна ръка и го спря.
- Моля те. Един майстор на меча заслужава подобаващо оръжие. Вземи го - това ще облекчи съвестта ми. Светлината знае, всяко бреме, което мога да смъкна сега, ще помогне в предстоящите дни.
Трам се намръщи.
- Това е мръсен номер, Ранд.
- Знам. Прекарвах времето си с какви ли не противни типове напоследък. Крале, чиновници, лордове и дами.
Трам взе меча с неохота.
- Мисли за него като за благодарност - каза Ранд. - От целия свят към теб. Ако не ме беше научил на пламъка и празнотата преди толкова години… Светлина, Трам. Нямаше да съм тук сега. Щях да съм мъртъв, сигурен съм. - Погледна меча. - Ако не беше поискал да стана добър стрелец, изобщо нямаше да съм научил това, което ме опази разумен в тези тежки времена.
- Пламъкът и празнотата не са за стрелбата с лък - изсумтя Трам.
- Да, знам. Те са техника за боравене с меч.
- И за мечове не са. - Трам окачи меча на колана си.
- Но…
- Пламъкът и пустотата са за център. И за мир. Бих го предал на всеки човек на тази земя, войник или не, ако можех. - Лицето му се смекчи. - Но, Светлина, какво правя аз? Поучавам тебе? Кажи ми откъде взе това оръжие?