Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Адвокат. Адаир си намери адвокат, докато теб те нямаше. Разбираемо, след като живее тук, трябва да решава някои юридически проблеми, засягащи имотите му отвъд океана. Изникват разни неща от време на време. Не е важно — отвърна той, сякаш ставаше въпрос за най-досадната работа на света. И аз не обърнах повече внимание.
— Глупости — каза Джонатан, когато Адаир му съобщи, че в този ден ще дойде художник да му направи скици за маслен портрет.
— Ще бъде престъпление да не те запечатаме на картина възпротиви се Адаир. — Много по-невзрачни мъже са се увековечили за поколенията и жалките им портрети украсяват стените на семейните им палати. Тази къща е пример за това — каза той и посочи картините, които бяха наети заедно със сградата, за да осигурят илюзия за произход. — Освен това госпожа Уорнър ми каза, че художникът е доста талантлив и аз искам да видя дали заслужава похвалите, които валят върху него. Той трябва да благодари на Бога, че такъв човек ще му позира. С твоето лице може да направи кариера.
— Не ми пука кой може да направи кариера от мен — отвърна Джонатан, но знаеше, че е изгубил тази битка. Позира на художника, но не му съдействаше; беше се привел на стола, подпрял главата си с ръка, и се цупеше като ученик, когото са задържали след часовете. Аз седях до прозореца по време на целия сеанс и се взирах като омагьосана в него, като че ли виждах красотата му с нови очи през бързите ескизи с въглен. Художникът през цялото време цъкаше с език, очевидно доволен от късмета си да работи с такъв поразителен модел, а на всичкото отгоре и да му платят за това.
Дона, който някога е бил модел на художник, дойде при мен следобеда, привидно да проучи техниката на твореца. Но забелязах, че наблюдава много повече Джонатан.
— Той ще е новото му протеже — каза в един момент. — Личи си по портрета. Адаир поръчва да рисуват само любимците му. Одалиската например.
— И какво значи да си любимец?
Той ме изгледа хитро.
— О, не се преструвай. Известно време ти беше негова любимка. В известен смисъл още си. Знаеш, че е натоварващо. Той очаква да му обръщаш внимание през цялото време. Много е капризен и лесно се отегчава, особено в сексуалните игри — отвърна Дона и повдигна едното си рамо, сякаш казваше, че се радва, задето вече не му се налага да измисля нови начини да доведе Адаир до оргазъм. Взрях се в него, разгледах чертите му, докато говореше. Беше красив мъж, макар хубостта му да беше завинаги съсипана от тъгата, която носеше в себе си. Прикрита злоба замъгляваше очите и извиваше подигравателно устните му.
— И само на тях двамата ли е поръчвал портрети? — попитах аз и поднових разговора. Само на Узра и Джонатан?
— О, и на още няколко. Само на поразително красивите. Портретите се пазят в родината му като изображения на ангели, заключени в крипта. Но те загубиха благоволението му. Може би някой ден ще ги видиш — наклони глава той и огледа критично Джонатан. — Портретите, имам предвид.
— Портретите… — повторих аз. — А какво се случи със загубилите благоволение го му?
— Някои си тръгнаха. С благословията на Адаир, разбира се. Никой не си тръгва без нея. Но са пръснати като листа на вятъра… Рядко ги виждаме вече.
Млъкна за миг.
— Макар че познаваш Джуд, като се замисля. Заминаването му не беше никаква загуба. Какъв дявол, да се представя за проповедник! Грешник, преструващ се на светец — засмя се Дона, сякаш не можеше да се сети за по-смешно нещо от това някой прокълнат да се прави на проповедник.
— Каза, че само някои са си тръгнали? Ами другите? Има ли такива, които са напуснали Адаир без негово позволение?
Дона ме изгледа с тънка злобна усмивка.
— Не се прави на глупава. Ако беше възможно да си тръгнеш така от Адаир, мислиш ли, че Узра щеше още да е тук? Достатъчно дълго си покрай него, за да си разбрала, че не е нито разсеян, нито сантиментален. Или си тръгваш с негово позволение, или… е, той не е от хората, които биха позволили някой да му отмъсти и да го издаде пред погрешните хора, нали?
И това беше последното, което Дона посмя да каже за тайнствения ни господар. Той ме погледна, изглежда реши, че е по-добре да си премълчи, и излезе, като ме остави да разсъждавам над думите му.
Точно тогава в стаята настъпи смут, Джонатан беше станал от стола си.
— Писнаха ми тези глупости. Не мога да ги понасям повече — каза той и последва Дона, като остави художника да гледа как късметът му излиза през вратата.