Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Стъпки на тавана над него нарушиха тишината. Свенсон запъна ударника и потърси откъде да се качи, като почти се спъна в една захвърлена на земята стълба. Който и да беше горе, не можеше да слезе.
Освободи ударника и прибра револвера в джоба си. Вдигна стълбата и погледна нагоре. Едва забеляза капака — почти се сливаше с тавана. Имаше дървен перваз, на който да се подпре стълбата. Свенсон я намести и започна да се качва неуверено. Мракът го улесняваше, защото не можеше да види точно колко е високо и съответно от колко високо ще падне. С решително вперен нагоре поглед той се протегна — нервите му затанцуваха смаяно, че се държи само с една ръка — да отвори резето. Избута капака нагоре и насмалко да изгуби равновесие — буквално залитна от химическата смрад. Това беше добре, защото като инстинктивно се присви заради миризмата, избегна на косъм удара на един остър ток. След миг, когато видя тока и жената, която замахваше, кракът му се подхлъзна и той изведнъж падна цели две стъпала надолу, но ръцете му успяха да сграбчат стълбата, макар челюстта му да се удари в друго стъпало. Погледна тревожно нагоре. Оттам, с паднала върху лицето коса и обувка в ръка, го гледаше Елоиз.
— Капитан Блах!
— Добре ли сте? — успя да попита той, докато се мъчеше да напипа с крак стъпалото.
— Да… Да, но… — Тя погледна към нещо, което той не виждаше. Беше плакала. — Моля ви, трябва да сляза!
И преди той да успее да възрази, се измъкна от капандурата и почти стъпи върху него. Докато слизаха, той наполовина я държеше, наполовина висеше на краката й, и стигнаха на пода почти едновременно. Тя се обърна и зарови лице в рамото му, притисна се към него, трепереше. Той я прегърна, стеснително, без да я притиска, но дори толкова лекият контакт възпламени чудната възхита, че раменете й са толкова крехки. Вместо да се успокои, тя започна да хлипа. Той погледна над нея към отворения капак. Светлината горе не беше от фенер или свещ — беше някак по-бледа, по-студена и не примигваше. Доктор Свенсон се осмели да погали жената по косата и да пошепне в ухото й:
— Спокойно, всичко е наред. — Тя дръпна лицето си от него, хълцаше, по лицето й се стичаха сълзи. Той я погледна сериозно.
Можете ли да дишате? Миризмата, химикалите…
Тя кимна.
— Покрих си главата… трябваше…
Преди тя отново да избухне в плач, той посочи капака.
— Там има ли някой друг? Някой да има нужда от помощ?
Тя поклати глава, стисна очи и направи крачка назад. Свенсон нямаше представа какво да си мисли. Изпълнен с ужас какво ще завари, се качи по стълбата и погледна вътре.
Беше тясна стая с фронтони, таванът от двете страни се спускаше надолу — в самия център бе висок само малко повече от метър. На пода до прозорците лежаха отпуснатите безформени тела на две жени, явно мъртви. Също толкова явно, макар той да нямаше обяснение за това, беше, че тъкмо телата им бяха източникът на неестествената синя светлина, която оживяваше зловещия таван. Той пропълзя вътре. Миризмата бе непоносима и той спря, за да сложи пак кърпата пред лицето си, преди да продължи на четири крака. Бяха от влака — едната бе добре облечена, а другата — вероятно камериерка. От носа и ушите им бе текла кръв, очите им бяха като покрити с някакъв филм и мътни, но изотвътре, сякаш съдържанието на очните им ябълки бе разбъркано и станало на пихтия под огромно напрежение. Спомни си за медицинските интереси на граф Д’Орканч и за удавниците, извадени от зимното море, които бе виждал — меките им тела не бяха в състояние да издържат на смазващата тежест на ледената вода. Жените тук, разбира се, бяха абсолютно сухи — нищо подобно не можеше да обясни състоянието им… и никоя арктическа болест не можеше да е причина за неземно синия блясък, който струеше от всеки видим обезцветен сантиметър на кожата им.
Свенсон слезе и свали стълбата на пода. Изкашля се в кърпата си — гърлото му бе неприятно раздразнено — и я прибра. Елоиз беше отишла до стълбището и бе седнала, така че да може да гледа в тъмнината към долния етаж. Той седна до нея. Вече не си позволяваше да я прегърне през раменете, но — като лекар — се колебаеше дали да не хване ръката й.
— Събудих се с тях. В стаята — каза тя шепнешком. Гласът й трепереше. — Госпожица Пул…
— Госпожица Пул?
Елоиз го погледна.
— Да, тя ни говори. Имаше чай, имаше кейк, всички бяхме от толкова различни места… идвахме по различни причини, за да търсим късмета си — всичко бе толкова приятно…