Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Не ми обяснявай ти на мен, че човешкото мляко не лекува гръдни болести. Зизу трябва да намериш и него да просветиш. И че причината да са недоразвити всичките братя и сестри, няма да е било лишаването им от майчина кърма. Знам, че на половината жени днес млекцето им оскъдничко. От пиенето ли, от пушенето ли, или от весел момински живот, но едно бозайниче не могат да отхранят. С хумана го наливат, с химически препарати го тъпчат и уж докторите не препоръчват изкуственото хранене, ама растат децата цели дангалаци. Зизу обаче смяташе друго, и това е важното. За всички нас светът е такъв, какъвто си го представяме, и не вярвам някой да можеше да втълпи на козаря, че баща му не е виновен пред децата си. А не беше ли виновен? С научни примери ли ще го извиниш? И ако Зизу грешеше в медицинските тънкости, в главното беше прав. Аз не знам доколко чудовищният навик на стария бе осакатил телата на отроците му, но че беше попарил душицата на Зизу, нямаше съмнение.

Чудех се само не знаеха ли в селото какво прави с децата си. И ако първата му жена се беше опарила, как е успял да вземе още две.

— Богат е — отвърна Зизу. — Откупува ги от бащите.

— Ха̀! Че откъде печели? — взех да подпитвам.

— Не печели. От демоните ги взел. Като твоите пари има — виждал съм! — ядосва се синът и слюнки хвърчат от устата му.

— Я остави! Къде ги тез демони, та и ние да вземем — правя се, че не вярвам, ама си рекох наум: „А-а, ето откъде Зизу позна, че златни пари изплюх, като се срещнахме в началото. И защо на демон ме направи! Има тук крушката опашка…“

— Не можем! — вика Зизу. — Него го познават…

И горе-долу такава картинка се очерта. По скалистия бряг на техния остров имало едно място със зейнали дупки — демонски усти. Въртопи клокочат там, лодки обръщат и хора завличат — не един и двама демоните са глътнали. Подводни пещери е имало сигурно, кухини и капани в подмолите на брега и хората отдалеч заобикаляли опасността. Но бащата на Зизу ходил там на младини — демоните за свой човек го имали. И не само му пощадили живота, ами и злато му дали. С две думи, ако оставим настрани Зизувите демони, старият намерил скрито съкровище в крайбрежните пещери…

Тоя път наистина се усъмних. Иманярски истории съм слушал много, още от Пазарджик. Вярно, че по нашите древни земи доста скъпоценности са останали. Едни крити, други пропаднали при войни и премеждия. Има хора, дето животът им минава в търсене и копаене. А някои и поменуват от иманярство. Ама повечето приказват на аба̀. Тук някой намерил, там друг открил — само че аз не съм срещал човек, който да е изкопал гърне с жълтици. Защото който набара подобно нещо, не ходи да разправя.

— Има, има! — не се съгласява Зизу. — И на мен даде една пара.

— Къде е? — светнаха ми очите.

— В козарника…

Като се върнахме в пещерата, подсетих го, изрови я той от нейде и направо се слисах. Монетата беше стара и цена нямаше да има по европейските аукциони. Не съм специалист, да кажем, и не можех да определя в кой град е сечена и в кои векове, но беше гръцки статер, с бухал от едната страна, за който и древна поговорка има: „Носи винаги бухала на Атина.“