Острието на Тишал

„Слепият бог“ не е личност, не е същият тип бог като Яхве или Зевс, стъпкващ гроздовете на гнева или замерящ неверниците с гръмотевици. Слепият бог е подтик: като глада, като честолюбието. Той е безсмисленият стремеж към дори най-нищожното увеличаване на комфорта. Той е „най-голямото благо за най-голям брой хора“, когато се смятат само онези от хората, които живеят в момента. Аз възприемам Слепия бог като тропизъм, като вегетативен рефлекс, който тласка човечеството към разрушителна експанзия по същия начин, по който растението обръща листата си към слънцето. Той е съвместната воля на цялата човешка раса. Може да се види навсякъде. От една страна, той създава империи, изгражда язовири и градове, а от друга — изсича гори, разпалва пожари, отравя благата. От него идва нашият вандализъм: квинтесенцията на човешката наслада от чупенето на неща. Някой би могъл да каже, че това е просто човешката природа. На което аз бих отговорил: да, така е. Но трябва да се запитаме защо е така. Помислете си: откъде може да е дошло такова поведение? Какво еволюционно преимущество ни дава този инстинкт? Защо хората инстинктивно възприемаме света като плячка? Ние се държим с нашата планета като с враг, който трябва да бъде смачкан, потъпкан, плячкосан. Насилен. Всичко е противопоставяне — на Дарвиновото бойно поле оцеляват най-приспособените. Всеки, който не ни е роб, е наш потенциален унищожител. Ние убиваме и убиваме, и убиваме, и си казваме, че това е самозащита, или което е още по-просто, че са ни нужни пари, че ни е нужна работата, която временно ще ни предостави тази безмилостна месомелачка. Ние се държим по този начин дори помежду си.