Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Притегли и сътвори на плъзгуна си понтони, след това сътвори над тях мечове от жълт луксин, с върхове надолу във водата.
Плъзна се в убийствени бързи кръгове над плуващите някогашни човешки същества. Звукът от разкъсваната им остъклена плът бе приглушен от водата и бързата скорост. Всяка смърт биваше оповестена само от глухо пращене като от колело на каруца през по-голям камък, придружено понякога от изригващи над повърхността мехури и винаги — от червеното цвете на бликнала кръв.
Призмата беше несравним воин, а във война избиването е неизбежно. Беше неуморен труженик, кръжеше и кръжеше като ястреб. Кръжеше, докато крясъците не секнаха, докато омразата не свърши, докато алената кръв не спря да залива чисто жълтата палуба на плъзгуна му, докато не струпа цялата жътва на смърт пред портите на ада.
56.
Гостът на Аглая Красос я чакаше в приемната ѝ. Беше русокос, луничав, с кръг жълтеникавочервена коса, сресана над валчесто плешиво теме. Държеше петасос — плъстена широкопола шапка на оземлен благородник — и носеше тясно палто по новата рутгарска мода. Приличаше на търговски агент или на банкер, но беше широк в раменете. Но пък знаеше ли ги човек тези маймуни от Кървавата гора?
— Добре сте дошли в дома ми, господин Шарп — каза Аглая. — Слугата ме уведоми, че имате някакво предложение за мен?
— Така е. — Мъжът се настани на пода и кръстоса крака.
— Обикновено отбягвам да си имам работа с непознати, но препоръките ви бяха благонадеждни.
— Мм. Големи усилия положих, за да извлека тези препоръки.
Колко странен човек.
— Е, и тъй… — рече тя.
— И тъй — повтори той. Очите му, впити в нея, бяха смущаващи. Не беше забелязала досега, но имаше кехлибарени очи. Не очи, оцветени от живот като на притеглящ, просто като изчезващо редкия истински кехлибар.
— Каква е най-лошата сделка, която сте приемали някога? — попита той. Пръстите на едната му ръка си играеха с низ перли, който носеше под ризата си. Перли? На мъж? Нова мода ли беше това, която тя още не бе видяла, или чудат каприз?
— Моля? — попита Аглая.
— Най-лошата сделка.
— Колко грубо!
— Имате нещо, за което лорд Андрос Гайл настоява — заяви господин Шарп.
— Моля?
— Момичето. Робинята. Тея.
— Кой? Какво? Нямам никаква…
— Да не би да сте си мислили, че ще можете да запазите собствеността си в тайна? Скъпа, толкова надълбоко сте затънала, че брега не можете да видите. Ще подпишете прехвърлянето ѝ, и колкото по-бързо го направите, толкова по-малко зло ще ви сполети.
— Напуснете. Незабавно — каза Аглая. Искаше ѝ се да заплюе невъзмутимото усмихнато лице на тази маймуна. Андрос Гайл? По-скоро щеше да умре.
— Червения всъщност ми каза, че може да е като вадене на зъби. Колко време да ви оставя, за да премислите?
Аглая обърна гръб и тръгна към лавицата, на която стоеше звънчето ѝ за робите. Дори не бе усетила движението на Шарп, но изведнъж той вече я държеше отзад, с едната ръка около ребрата ѝ като в прегръдка, но дланта се беше стегнала като менгеме около гърлото ѝ. Другата му ръка се заби в една точка зад ухото ѝ и я прониза болка.
— Искам да го знаеш. Смятам да се насладя на това — прошепна той в ухото ѝ. Дъхът му ухаеше на мента. — Имаш много хубави зъби.
След това я пусна. Беше излязъл още преди тя да успее да звънне за робите.
— Тръгни след него — каза тя на мускулестия млад роб Инкарос, новия си фаворит. — Вземи Големия Рос и Аклос. Пребийте го този кучи син. Лошо. Строшете му костите. Върви. Веднага!
Заповяда на управителя да повика още стражи и се прибра в покоите си. Помъчи се да се успокои с мисълта, че в този момент Инкарос, Рос и Аклос пребиват до смърт кучия син, но той наистина я беше уплашил. Трепереше и беше бясна от това, че трепери. Затвори вратата и избърса челото си с кърпа.
Един юмрук се натресе в челото ѝ, шибна главата ѝ в дървената врата, която току-що бе затворила, и я зашемети. Тя залитна, но две ръце я подхванаха и я положиха на пода. Мъжът седна отгоре ѝ и когато тя се опита да изпищи, натика в устата ѝ нещо дебело, остро и метално на вкус. Стегна го бързо и опитно.
Запушалката притискаше езика ѝ надолу и спираше въздуха в устата ѝ, тъй че тя започна да скимти през нос, но той просто стисна носа ѝ — с другата си ръка стискаше гърлото ѝ.
Кехлибарените му очи се усмихваха.