Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Загубата на скорост завъртя плъзгуна и Гавин изхвърча от него и пльосна във водата.
Заплува към плъзгуна, който подскачаше весело сред вълните, и вече напълно буден се покатери на палубата. Какво му беше казала Третото око? Нещо за това да не прави грешки често? Засмя се. После замръзна. Беше го запитала дали е плувец; той ѝ беше казал, че само когато направи грешки с плъзгането; а тя беше казала: „Виждам“.
Когато една ясновидка каже: „Виждам“, внимавай.
Тази сутрин беше поел на запад, за да започне част от решетката си от недалечните Червени скали. Вече беше плъзгал час.
Третото око беше казала на Гавин: „Три часа на изток, два и половина часа на север. Иди там преди пладне.“ Пет и половина часа от сега означаваше час и половина след пладне.
Ако тя беше говорила точно за сега, нямаше как да стигне там преди пладне. Тъй че не трябваше да е говорила за…
„Винаги цепиш направо“, беше казала.
Умна вещица. Играеше си с него.
Не беше длъжен да върви право на изток и след това право на юг, трябваше да тръгне на югоизток… Направи няколко пресмятания, пръстите му заотмятаха въображаемите топчета на сметалото. Хващането на хипотенузата щеше да му отнеме… Четири часа.
Разбира се.
Тъй че Гавин обърна малкия си съд на югоизток към слънцето.
След няколко часа то беше почти над него и Гавин си помисли, че сигурно е сбъркал посоката или е разбрал упътванията погрешно. Морето беше голямо все пак. Но не можеше да направи нищо освен да продължи напред.
А след това морето се промени, започна да се успокоява. Имаше нещо странно в това. Гавин спря плъзгуна. Огледа се. Имаше нещо като сянка по вълните. Все едно тънък облак забулваше слънцето и той можеше да види краищата на тази сянка в разликата в цвета на вълните. Но никакви облаци нямаше в небето. Морето беше някак хлъзгаво, все едно някакво масло укротяваше вълните.
Гавин коленичи на ръба на плъзгуна, натопи ръката си във водата и гребна шепа. Водата беше като рядка киша, само че не беше студена. Гавин я огледа отблизо. Видя хиляди, десетки хиляди мънички пръчици, като игли, като части от снежинки, и всички бяха подредени еднакво. Не можеше да вижда синьо, не можеше да го притегли. Ако можеше, навярно нямаше да има никаква загадка. Помириса водата: сол и смътният, едва доловим мирис на смола, варовитата минерална миризма на син луксин.
Вълните гъмжаха от син луксин, който се опитваше да се оформи в кристали, някак спонтанно се събираше, вместо да се разделя и разпада на слънчевата светлина, както би трябвало.
Плъзгунът се завъртя и водата в шепата му също се завъртя, пръчиците се завъртяха като игла на компас. Едната страна сочеше към външния ръб на мазното петно. Тъй че другата трябваше да сочи към центъра… накъдето трябваше да тръгне.
Готов беше, колкото бе възможно. Подсили и стесни тръбите, които тласкаха плъзгуна, помисли отново и ги накара да се слеят в една. Искаше едната му ръка да е свободна. После плъзна към центъра.
Водата се сгъсти. После се сгъсти още повече, загребващата тръба я завихри като лъжица, разбъркваща супа.
Кристалите син луксин започнаха да се слепват и да образуват по-големи късове. Преминаването му издаваше звук като мачкаща се оризова хартия, докато трошеше луксиновия лед.
Видя пред себе си син остров, носещ се над вълните… а там не трябваше да има никакъв син остров. Полюшваше се много бавно сред разпененото море и пропукваше огромни листове луксин при всяко движение. Част от него се разтапяше мигновено под слънцето, но други части бяха станали толкова наситени със син луксин, че се задържаха.
А след това видя нещо, което го накара изобщо да спре да притегля и да замръзне. Вече се намираше в плитчини, плътен леден луксин плуваше може би на разтег под вълните. На този бял фон успя да види, че в плитките води плуват хора. Десетки… не, стотици тела, които се люшкаха, голи и обрасли с кристали.
Проклятие. Не хора. Сини бесове.
Не бяха мъртви, а поглъщаха слънцето и луксина. Водата беше толкова наситена с луксин, че им помагаше да направят прехода към сини бесове.
„Иди там преди пладне“ — беше му казала Третото око. Изведнъж го споходи болезнена интуиция за това, което става със спящите бесове по пладне.
Гавин притегли гребло и предпазливо преведе плъзгуна си между люшкащите се спящи бесове. Стигна до брега с разтуптяно сърце. Хвърли котвата и скочи на плътния син луксин.