Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Мот започна да се топи, разля се, изпари се, изгоря и изчезна.
Чак тогава Гавин си позволи да отклони вниманието си към онова, което ставаше на острова, с острова. До ушите му стигаше писък, далечен и нечовешки. Въздухът беше станал по-топъл. Триъгълниците-птици се гмуркаха надолу във въздуха… не, падаха безжизнени. Слънцето високо горе бе възвърнало обичайния си цвят. Вихрушките се бяха превърнали в мъгла и вятърът ги разнасяше.
Половината от дванайсетте стълба се бяха пръснали. От един се измъкваше на свобода съвършен син бяс. Целият остров сякаш се разтапяше и водата заливаше повърхността. Вонята на освободен луксин беше навсякъде.
А в далечината Гавин виждаше стотици сини бесове, надигаха се от локвите си и пищяха.
А после — може би малко късно — той забеляза, че шпилът, на който стоеше, се пропуква.
Лошо.
Шпилът се разцепи и късът, на който стоеше Гавин, се наклони, хлъзна се и пропадна цели петнайсет стъпки. За секунда Гавин си помисли, че е извадил късмет и че ще се задържи. Но шпилът се пропука отново и този път късът, на който стоеше Гавин, се наклони безумно и той полетя във въздуха.
Изхвърлянето на струи червен луксин и огън вършеше работа само ако човек може да разбере къде е „долу“. Гавин летеше с главата надолу; заизвива се и се заобръща във въздуха. Едва успя да открие къде е долу и изхвърли пламъци натам, преди да падне. Висока скорост, но странично, за щастие, а луксиновата твърд се изпаряваше и оставяше вода. Мека, прекрасна, не смъртоносна вода. Той пада в нея сякаш цяла вечност.
Когато най-сетне спря, осъзна, че се е взрял в очите на един от съвършените бесове. Главата на създанието беше кривната на една страна. И беше съвсем будно.
Сините бесове реагират бързо и лошо, при това без изобщо да мислят. Гавин изобщо не споделяше тази слабост. Скочи от водата и атакува синия бяс. Изхвърли огнено кълбо към лицето му и след това го обезглави. После затича през дълбоката до коленете му вода. Излезе от нея, продължи по полегатия склон… и се озова срещу трийсет виещи сини бяса. Те вдигнаха ръце като един, светлина се вля в дланите им и луксиновите стрели се оформиха за част от секундата.
Той се хвърли на земята и десетки ледени късове прелетяха над главата му със съсък. Миг по-късно той се изправи, размаха ръка и издигна пред тялото си огромен зелен щит. Атакува. Щитът заподскача и затрепери в ръката му от ударите на десетките стрели.
Част от бесовете започнаха да стрелят по него с по-дълги и по-големи стрели. Другите ги последваха. Проклети бесове! Винаги разбираха мигновено какво мислят другите бесове. Гавин реагира моментално, тялото му разбра какво да направи преди мозъка му.
Огромният щит ставаше все по-тежък с всяка секунда — забиващите се в него стрели бяха тежки.
Мозъкът му почти го беше измислил, но щитът се плъзна опасно надолу. Нямаше време. Ръбът на щита удари повърхността в краката на Гавин и той залитна напред, изтърва щита, пльосна в дълбоката до глезените вода и се превъртя.
Вдигна се отново, загърнат в огън. Ръцете му пометоха наляво и надясно, изригваха огромни вълни от пламъци. Клекна, понеже по-силните от сините бесове все пак успяха да пронижат с оръжията си огнената стена.
Нямаше как да задържи това вечно обаче. След две-три секунди щяха да го пронижат.
В същия миг Гавин извади невероятен, нелеп, милостив късмет. Повърхността под тях се разпадна напълно и всички потънаха в океанските дълбини.
Гавин си пое дълбоко дъх, преди да се гмурне.
Никога не си беше мислил, че ще благодари на морски демон, но онази битка го беше научила как да се движи във водата като риба. Гавин прибра ръцете си на кръста, разтвори длани и започна да мята назад дискове зелен луксин: всеки изстрел го тласкаше бързо напред.
Заобикалянето на механично плуващите сини бесове не беше сложно и след трийсет секунди Гавин стигна до носещия се на повърхността плъзгун. Покатери се в него и мигновено се прикри с щит от зелен луксин. Няколко стрели удариха щита му, но само след секунди той вече набираше скорост. Чуваше далечните пронизителни крясъци на бесовете. Ярост, изригваща от дълбините на уж чисто рационалните сини. Гняв от това, че човешко същество може да надвие синьото им съвършенство, гняв, че може да сгрешат.
Заобиколи острова, докато той се разпадаше и потъваше, и по бялата диря на синята разпадаща се грамада прецени, че цялото това нещо се беше движило като огромен кораб право към рифа Бялата мъгла. Защо?
Нямаше време да мисли за това. Няколко от сините бесове вече се опитваха да притеглят и да направят лодки, за да се спасят. Един щеше да съобрази как, после другите щяха да го последват. Гавин не можеше да позволи това да се случи.