Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
„Почти всички герои на новата американска готика са нарцисисти в една или друга форма“, обобщава Парк. „Слабаци, които си внушават, че собствените им грижи и тревоги са обективната реалност“. Тук попада и Колкит, струва ми се. А също и Елинор, героинята на Шърли Джаксън от „Свърталище на духове“. Всъщност, Елинор Ванс е най-добре създаденият герой, появил се от вълната на новата американска готика.
Линемая Фрийдман пише в своя анализ на работата на Джаксън:
Вдъхновението за написване на история за призраци споходило мис Джаксън, докато четяла книга за група изследователи на свръхестественото от деветнадесети век, които наели една призрачна къща, за да я проучат и да документират впечатленията си от изживяното там, а после да ги представят пред обществото за Свръхестествени изследвания. Тя си припомня: „Те си мислели, че подхождат съвсем научно и събират доказателства и прочее, но според мен историята, която упорито се процежда през техните сухи доклади, не е история за обсебена от призраци къща, а историята на група откровени и решителни, ако и заблудени хора, всеки със своите мотиви и лична история.“ Книгата толкова я развълнувала, че тя нямала търпение да създаде собствена призрачна къща и да я насели със собствените си герои.
Малко след това, по собствените й думи, при едно пътуване до Ню Йорк, тя видяла на спирката на 125-та улица гротескна къща — толкова злокобна на вид, внушаваща толкова мрачни мисли, че тя сънувала кошмари за тази къща дълго след това. За да удовлетвори любопитството й, неин познат проучил къщата и открил, че тя е само фасада — вътрешността й била пуста, унищожена от пожар преди време. Междувременно тя самата претърсвала вестници, списания и книги за снимки на къщи с призрачен вид и накрая попаднала на снимана къща, която изглеждала съвсем подходящо. Доста приличала на ужасната къща, която била видяла в Ню Йорк: „Внушаваше същото усещане за болест и разруха и ако изобщо някоя къща би могла да мине за обитавана от духове, това би била тя.“ Според информацията към снимката, къщата се намирала в калифорнийски град и, като се надявала, че майка й, живееща в Калифорния, ще може да събере повече информация, тя й писала с молба за помощ. Оказало се, че майка й отлично познава тази къща — за огромно изумление на мис Джаксън се оказало, че собственият й прадядо я е построил137.
„Хийх-хийх-хийх“, както би казала Старата вещица.
На най-първично ниво „Свърталище на духове“ следва планът на онези изследователи на свръхестественото, за които мис Джаксън е чела: това е разказ за четирима ловци на призраци, които се събират в къща в лоша репутация. Историята предава техните преживелици там и завършва със страховита мистериозна кулминация. Ловците на призраци — Елинор, Тео и Люк — са се събрали заедно по инициатива на доктор Монтегю, антрополог, чието хоби е проучването на психологически явления. Люк, млад всезнайко (забележително изигран от Ръс Тамблин в елегантната екранизация по книгата, направена от Робърт Уайз), присъства като представител на собственичката на къщата, негова леля. За него цялото начинание е смехотворно… поне в началото. Елинор и Тео са поканени по различни причини. Монтегю е преровил архивите на няколко общества, занимаващи се с въпросите на окултното, и е разпратил доста покани на хора, които в миналото са имали вземане-даване със свръхестественото. Поканите предлагат на тези специални хора да прекарат лятото с него, Монтегю, в Хил Хаус. Елинор и Тео са единствените, които са приели тази покана, всяка по свои причини. Тео, която е демонстрирала доста убедителни резултати в ясновидските експерименти, е в лоши отношения с настоящата си любовница (във филма Тео, изиграна от Клер Блум, е представена като лесбийка, която е привлечена от Елинор. В книгата въпросът за алтернативната сексуалност на Тео е съвсем леко засегнат).
Но истинският фокус на романа е Елинор, на която като дете се е случило върху къщата й да валят камъни. Тъкмо описанието на този образ издига книгата на Шърли Джаксън до нивото на великолепен свръхестествен роман. Струва ми се, че само „Свърталище на духове“ и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс попадат в тази категория за последните сто години (макар че тук можем да добавим и две новели: „Великият бог Пан“ на Мейкън и „При планината на безумието“ на Лъвкрафт).
137
Из „Шърли Джаксън“ от Линемая Фрийдман (Бостън, Издателство Туейн, 1975 г.) Авторката цитира личния разказ на Шърли Джаксън за това как е била създадена книгата. Спомените на мис Джаксън по въпроса са издадени в статия, озаглавена „Опит и измислица“. — Б.авт.