Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Нещо, но не много.
— Направи каквото можеш — заръча тя. — А аз ще тъна в лукс тук, насред нищото. Обади ми се пак.
Не изчака петдесет секунди за размяна на любезности и сбогуване. Животът бе прекалено кратък за такива глупости.
Частните ѝ покои на „Гуаншийн“ бяха разкошни. Леглото и диванът бяха в тон с дебелия килим на златнозелени шарки, които би трябвало да изглеждат кичозно, но не изглеждаха. Светлината бе най-добрата имитация на късно сутрешно слънце, която бе виждала някога, а рециклаторите на въздух бяха ароматизирани така, че да придават на всичко съвсем лек дъх на прясно разкопана земя и окосена трева. Само ниската гравитация от тягата разваляше илюзията, че се намираш в частен извънградски клуб някъде в зеления пояс на Южна Азия. Ниската гравитация и проклетото забавяне.
Авасарала мразеше ниската гравитация. Макар че ускорението бе съвсем плавно и яхтата не бе принудена да сменя курса, за да избегне космически отломки, вътрешностите ѝ бяха привикнали на пълна земна гравитация, която да дърпа нещата надолу. Откакто се бяха качили на борда, не бе смелила добре никоя храна, и все имаше чувството, че не ѝ достига въздух.
Системата ѝ изсвири. Нов доклад от Венера. Авасарала го отвори. Извършваше се предварителен анализ на останките от „Арбогаст“. В метала имаше следи от йонизация, което явно отговаряше на нечия теория за функционирането на протомолекулата. За първи път получаваха потвърждение на някое предвиждане, това бе първата мъничка крачка към истинско проумяване на случващото се на Венера. Имаше дадено точното време на трите енергийни пика. Имаше спектрален анализ на горните слоеве на венерианската атмосфера, който показваше повече азот от очакваното. Авасарала усети как очите ѝ се взират невиждащо. Истината беше, че не ѝ пукаше.
А би трябвало. Това беше важно. Може би по-важно от всичко друго, което ставаше. Но също като Еринрайт, Нгуен и всички останали, тя бе уловена в тази дребна човешка борба на оръжия и влияние, и племенното разделение между Земята и Марс. И външните планети, ако човек ги вземаше на сериозно.
По дяволите, в момента се тревожеше повече за Боби и Котияр, отколкото за Венера. Котияр беше добър човек и неодобрението му я караше да се държи отбранително и да се ядосва. А Боби изглеждаше сякаш ще се прекърши всеки момент. И защо не? Тя бе гледала как другарите ѝ измират около нея, беше извадена от обкръжението си и сега работеше за традиционния враг. Пехотинката бе жилава в повече от един смисъл и на Авасарала ѝ беше от истинска полза да разполага с човек, който няма връзки и ангажименти към когото и да било на Земята. Особено след шибания Сьорен.
Тя се облегна в креслото си, разстроена от това колко по-различно се чувстваше, като тежеше толкова малко. Още я болеше заради Сьорен. Не самото предателство; то беше риск на професията. Ако такива неща започнеха да нараняват чувствата ѝ, наистина ѝ бе време да се пенсионира. Не, болеше я, че не е забелязала. Беше допуснала да има сляпо петно, а Еринрайт знаеше как да го използва. Как да я лиши от силата ѝ. Мразеше да я надиграват. А още повече мразеше факта, че провалът ѝ щеше да означава още война, още насилие, още загинали деца.
Това беше цената на издънките. Още загинали деца.
Значи не биваше да се дъни повече.
Почти виждаше Арджун и кротката тъга в очите му. „Ти не носиш отговорност за всичко“, би казал той.
— Всички носят отговорност — каза тя на глас. — Но аз съм тази, която я взема на сериозно.
Усмихна се. Нека наблюдателите и шпионите на Мао отгатнат смисъла на думите ѝ. Позволи си да си ги представи как тършуват в стаята ѝ за някакъв друг предавател, опитвайки се да разберат на кого е говорила. Или пък просто щяха да решат, че старицата си губи разсъдъка.
Нека се чудят.
Тя затвори доклада за Венера. Докато седеше унесена, бе пристигнало ново съобщение, маркирано като информация по въпрос, за който е поискала да я държат в течение. Когато прочете резюмето, веждите ѝ се повдигнаха.
— Аз съм Джеймс Холдън и съм тук, за да ви помоля за помощ.
Авасарала наблюдаваше как Боби се взира в екрана. Тя изглеждаше едновременно изтощена и неспокойна. Очите ѝ бяха не толкова кървясали, колкото пресъхнали. Като лагери без достатъчно грес. Ако ѝ трябваше пример за разликата между сънливост и умора, би използвала пехотинката.