Войната на Калибан

— Какво е това, Джим?

— Извинение? — каза той. — Признание, че ти беше права и че аз се превръщах в собствена извратена версия на Милър? Поне това, ако не друго. А може би и начало на диалог за сдобряване, ако имам късмет.

— Радвам се — усмихна се Наоми. — Радвам се, че го разбра. Но аз ти го повтарям от месеци, а ти…

— Чакай — прекъсна я Холдън. Усещаше, че тя се отдръпва от него, не си позволява да му вярва. Единственото, което бе останало да ѝ предложи, бе пълната истина и той го стори. — Не можех да те чуя. Защото бях обзет от ужас и бях страхливец.

— Страхът не те прави страхливец.

— Не — съгласи се той. — Разбира се, че не. Но отказът да го приема ме прави. Не си признавах как се чувствам. Не позволявах на теб, Алекс и Еймъс да ми помогнете. Ето това бе страхливост. И тя може би ми струваше теб, верността на екипажа, всичко, което наистина ме интересува. Накара ме да задържа една лоша работа далеч по-дълго, отколкото трябваше, защото беше сигурна.

Малка група играчи на голго тръгна към тяхната маса и Холдън с облекчение видя, че Наоми ги отпрати с махване на ръката. Значи искаше да продължат да си говорят. Това бе някакво начало.

— Кажи ми — попита тя, — какво ще правиш оттук нататък?

— Нямам представа — призна Холдън и се ухили. — И това е най-хубавото чувство, което съм изпитвал от сума ти време. Но каквото и да стане, искам ти да си с мен.

Когато тя понечи да възрази, той бързо вдигна ръка да я спре.

— Не, нямам предвид в този смисъл. Много бих се радвал да те спечеля отново, но съм наясно, че това може да отнеме дълго време или дори никога да не се случи. Искам да кажа, че „Роси“ има нужда от теб. Екипажът има нужда от теб.

— И аз не искам да го напускам — каза Наоми със срамежлива усмивка.

— Той е твой дом — изтъкна Холдън. — И винаги ще бъде, стига да искаш. Независимо как ще се развият нещата между нас.

Наоми се зае да навива един дълъг кичур коса на пръста си и допи мартинито. Холдън посочи към менюто на масата, но тя отказа с махване на ръка.

— Това е заради спречкването ти с Фред, нали?

— Да, отчасти — рече Холдън. — Стоях в офиса му, обзет от ужас, и осъзнах, че се страхувам от много, много дълго време. С него също оплесках нещата. Може би част от вината е негова. Фред фанатично вярва в това, което прави, а не е хубаво да се свързваш с такива хора. Но все пак съм виновен предимно аз.

— Напусна ли?

— Той ме уволни, но вероятно така или иначе щях да напусна.

— Е — въздъхна Наоми. — Значи загуби източника ни на доходи и покровителя ни. Предполагам, би трябвало да се чувствам поласкана, че онова, което се опитваш да поправиш, са отношенията ти с мен.

— Отношенията с теб — заяви Холдън — са единственото, което наистина ме интересува.

— Знаеш какво ще стане сега, нали?

— Ще се върнеш на кораба?

Наоми просто се усмихна на тези думи.

— Сега сами ще плащаме за ремонтите си. Ако изстреляме торпедо, ще трябва да намерим някой да ни продаде ново. Ще си плащаме водата, въздуха, пристанищните такси, храната и медицинските материали за нашия много скъп автоматизиран лазарет. Имаш ли някакъв план за това?